Бари Айслър - Алгоритъм

Но може би това не се случваше. Може би все още си спеше у дома. Може би болката в мехура му, щурото шофиране на баща му, думите на майка му, този гаден обрат в живота им беше просто един кошмар.

Баща му спря рязко пред спешното отделение на Медицинския център в Станфорд и изгаси двигателя. Родителите му изскочиха, затръшнаха вратите след себе си и Алекс разбра, че няма да идат на паркинга, щяха да оставят колата отпред. Откъде можеше да знае? Никой нищо не му беше казал, почувства се изоставен.

Слезе от колата. Нощта беше студена и тиха и видя как дъхът му излиза на пара, забеляза как се вие нагоре под натриевите лампи пред входа. Фасадата на болницата сякаш светеше в мрака, а ъглите на сградата оставаха невидими. Усещането му, че това може да е сън, се засили.

Затича се вътре и спря до родителите си. Баща му говореше с една чернокожа жена през стъклото, сестра или служителка на рецепцията. Кейти Тревън , казваше той. Ние сме родителите й. Къде е тя?

Жената погледна първо някакви бланки, после бащата на Алекс.

— В операционната е, сър.

Операционна. Главата на Алекс се изпълни с образи на доктори с маски и окървавени престилки, нажежени до бяло светлини в помещението, табли с лъскави метални инструменти и мисълта за Кейти в центъра на всичко това там, точно сега…

— Трябва да я видим — настоя майката на Алекс, гласът й беше едновременно уплашен и твърд. — Къде е тя?

Жената я погледна и макар че изражението й не беше лишено от състрадание, Алекс усети нещо непреклонно в него. Усети колко пъти жената е танцувала тези стъпки, до каква степен е свикнала да се оправя с подобни ситуации.

— Госпожо — рече тя, — разбирам колко сте разстроена. Но в операционната не пускат. Обстановката е стерилна и ако влезете вътре, вместо да помогнете, може да навредите на дъщеря си. Моля ви, седнете в чакалнята. Лекарят скоро ще дойде.

Алекс видя как раменете на родителите му увиснаха и тримата се отдалечиха бавно, покорни, уплашени и обезкуражени. Почуди се за миг как беше разбрал за сестрата. Прозрението беше нещо ново за него, и то не особено приятно.

Имаше нещо тъжно и вечно в малката правоъгълна чакалня с миризма на стерилност, с редовете тапицирани столове и с телевизора, който светеше в ъгъла. Беше пуснат съвсем тихо и не се чуваше. Алекс се почуди какъв е смисълът да е включен и тогава изведнъж се сети: той трябваше да напомни на хората, че чакалнята не е целият свят, че каквото и ужасно нещастие да ги е извикало тук, навън животът продължава. Остана поразен от тази мисъл, от новооткритата зрялост в нея, така както се беше сепнал от прозрението за сестрата. Незнайно защо фактът, че внезапно може да разбере подобно нещо, го уплаши.

Намериха три съседни празни стола и седнаха. Той се огледа наоколо. Вътре имаше десетина души. Никой не обърна ни най-малко внимание на него и семейството му. Една латиноамериканка люлееше бебе в скута си и му гукаше. Малко момче, Алекс предположи, че е синът й, се беше облегнало на рамото й и спеше. Възрастен мъж с ватирана риза стенеше и притискаше окървавен парцал към ръката си. Всички изглеждаха така, сякаш са тук от цяла вечност, и Алекс си помисли дали и неговото семейство сега не изглежда по същия начин.

Искаше да хване ръката на майка си, но видя, че двамата с баща му не се докосват, и реши, че и той не бива да я пипа.

— Трябва… да отида до тоалетната — обади се накрая. Майка му само леко кимна в отговор и Алекс се почувства виновен, че трябва да направи нещо за собствено облекчение.

Когато се върна, баща му беше станал и крачеше напред-назад. Майка му седеше толкова неподвижно, сякаш беше изваяна от мрамор. Със сигурност лицето й беше мраморно бяло.

Алекс седна и се зазяпа в летящите врати, които водеха навътре в болницата. Опита се да не мисли за Кейти, за това как я оперират. Сигурно й бяха сложили упойка, нали така? Поне не я болеше.

На всеки двайсетина минути баща му отиваше до телефона в коридора и звънеше у дома. След четвъртия опит дойде обратно и каза:

— Свързах се с Бен. Идва насам.

Майка му вдигна очи.

— Къде е бил?

Баща му поклати глава:

— Не знам. Не ми се говореше. Исках само да дойде тук.

След по-малко от десет минути Бен влетя в чакалнята и Алекс се почувства по-уверен при вида на силния си широкоплещест по-голям брат. Поне сега бяха всички заедно. Трудно се говореше с Бен, а и Алекс знаеше, че брат му не го харесва особено, но пък винаги го беше защитавал. Чувстваше, че ще го защити и сега, щеше да ги защити всичките.