Бари Айслър - Алгоритъм

— Какво е станало? — попита Бен. — Как е Кейти?

— Къде беше? — попита майка му, изправи се и се приближи към него. — Ти трябваше да я докараш у дома!

— Какво? — попита Бен.

Баща му се намеси и го сграбчи за ръката.

— Казах ти да я докараш у дома след купона.

— Не си — отвърна Бен и поклати глава. — Каза, че Кейти трябва да се прибере у дома до полунощ.

— Какво според теб означава това? — попита баща му, като повиши глас. — Ти трябваше да я докараш!

Алекс се огледа от мястото си. Безчувствените допреди малко обитатели на чакалнята се бяха посъживили и сега наблюдаваха драмата, която се разиграваше пред очите им.

— Помислих, че просто трябва да се прибере до определен час — защити се Бен. — Защото е по-малка. Уоли каза, че ще я докара, и реших…

Чакалнята утихна.

Бен попита:

— Къде е Уоли?

Баща му отвърна:

— Той е шофирал. Мъртъв е.

Алекс усети как го обзема страх от тези две думи, от потискащата им категоричност. Реши, че този, който се е обадил, сигурно е казал на родителите му. Но… как можеше Уоли да е мъртъв? Алекс скоро го беше видял, преди колко, три дни?

Бен изглеждаше така, сякаш го бяха ударили в стомаха.

— Кейти… Кейти каза, че няма проблем.

Гласът на баща му се извиси:

— Мисля, че ти казах съвсем ясно ти да докараш сестра си у дома, Бен! Ти!

Бен освободи ръката си и отстъпи назад. Погледна към баща си, после към майка си:

— Какво, мен ли обвинявате за това? Аз ли съм виновен?

— Не трябваше да бъде в колата на Уоли! — рече майка му и избухна в сълзи.

Сякаш застинаха по местата си за миг. После Бен се обърна и излезе.

— Бен! — извика баща му, но той дори не се обърна.

— Бен!

Баща му понечи да тръгне след него. Алекс чу как летящите врати се отварят и когато вдигна очи, видя да влиза мъж със зелена хирургическа престилка. Мъжът попита:

— Семейството на Кейти Тревън?

Родителите на Алекс се спуснаха към него. Бен се обърна и се върна в чакалнята. Ужасен, Алекс се насили да стане.

— Ние сме родителите на Кейти — рече баща му с тих глас, челюстта му едва се движеше. — Как е тя?

— В интензивното е — отвърна мъжът и майката на Алекс вдигна ръце към устата си, за да заглуши риданията си. Подпря се на съпруга си. Баща му вдишваше и издишваше като локомотив. Изведнъж по лицето му започнаха да се стичат сълзи. — Аз съм доктор Роузън — рече мъжът с хирургическата престилка. — Да идем някъде, където можем да поговорим.

Доктор Роузън ги отведе в малко помещение встрани от чакалнята. Имаше столове, но никой не седна.

— Дъщеря ви е получила сериозна травма на главата — каза доктор Роузън. — Имаше кръвоизлив и се наложи да я оперираме, за да облекчим налягането.

Майката на Алекс притискаше юмрука толкова здраво към устата си, че ръката й трепереше.

— Тя… — понечи да попита баща му, но не можа да довърши.

— Направихме всичко, което можахме — отвърна доктор Роузън, — но трябва да ви предупредя, че в момента не съм оптимист за шансовете на Кейти. Трябва да се приготвите за най-лошото.

Стенание се изтръгна от гърлото на майка му, пронизително, подобно на хълцане. Тя притисна диво юмрук към устните си.

Алекс усети как очите му отново се пълнят със сълзи и този път не можа да ги спре. Погледна към Бен. Устните на брат му представляваха тънка бледа линия. От четиримата само той не плачеше.

— Може ли да я видим? — прошепна баща му.

Доктор Роузън кимна.

— Разбира се. Но не е в съзнание. Превързана е, има много наранявания. Освен това е интубирана — има тръба в устата си.

Алекс разбра, че доктор Роузън им го казва, за да ги подготви. Благодарен беше за предупреждението. Искаше да бъде силен. Може би не можеше да бъде толкова силен колкото Бен, но искаше да опита и знаеше, че всяко преимущество е добре дошло.

Доктор Роузън ги поведе надолу по коридора и ги вкара в една самостоятелна стая. Бен беше зад родителите си. Алекс, уплашен и неуверен в себе си, стоеше най-отзад.

За секунда си помисли, че има някаква грешка, че доктор Роузън е сбъркал стаята. Човекът в болничното легло беше неузнаваем — главата беше увита с бинтове, устата — зинала, с гумена тръба вътре, клепачите морави и подути.

И тогава, през бинтовете и раните, позна Кейти. Кейти. Този път сълзите не само изпълниха очите му, а потекоха като топли реки.

Майка му падна на колене до леглото и хвана ръката на Кейти.

— О, детето ми — прошепна тя. — Милото ми дете. Детенцето ми!

Баща му заобиколи от другата страна на леглото и хвана Кейти за другата ръка. Не каза нито дума. Кейти не помръдна.