Карин Герхардсен: Джинджифиловата къща

— Какво става? — попита Хьоберг, коленичейки до дивана, на който лежеше възрастната жена.

— Тя излезе — едва чуто промълви Ингрид Олсон.

— Едва ли има повече от петнайсет минути.

— Как изглежда?

— Дълга руса коса и тъмносиньо палто.

— Погрижи се за госпожа Олсон — нареди Хьоберг на млад полицай. Излезе в антрето и привика другите. — Някъде навън е — обясни той. — За жалост е била отвън, когато сме пристигнали, но ще я заловим. С дълга руса коса е и с тъмносиньо палто. Ще пуснем кучето по дирите й.

— Чакай — спря го Хамад. — На пейката отзад има бутилка порто и чаша. Нека кучето ги подуши.

— Чудесна идея, Джамал.

Едрата немска овчарка подуши чашата с любопитство и тутакси започна да се тегли на каишката. Бързо откри проход в живия плет и премина. На водача й беше трудно да я следва, а за другите полицаи — още по-трудно. Най-накрая всички се промъкнаха през плета, ала кучето и водачът му вече бяха доста напред.

После стана значително по-лесно. Преследването продължи през десетина двора и накрая се озоваха отново на главния път. От там следите водеха към горичка, където тя явно се бе поколебала в коя посока да поеме.

Отново попаднаха в жилищен район. Стори им се, че са я зърнали, но се оказа руса жена, извела детето си на разходка с количката. Изгледа смаяно запъхтените полицаи около себе си. Районът с къщите свърши. Озоваха се в място, застроено с жилищни кооперации. Хьоберг усети, че възрастта започва да си казва думата. Запита се дали да не се откаже от преследването и да го остави на по-младите си колеги. В този миг видя Санден на петдесетина метра пред себе си и промени решението си.

Стигнаха до малка улица, успоредна на „Нинеос“. Водеше към мост над оживена улица. В далечния му край Хьоберг забеляза фигура, която се мъчеше да се покатери над перилата. Въпреки тъмнината нямаше съмнение: беше жена с дълга руса коса и тъмно палто.

Водачът на кучето, на крачки пред преследвачите, пусна овчарката. Тя стигна до самотната фигура за секунди. Излая, подскочи и захапа края на палтото й.

— Спри, Катарина. Не го прави! — извика Хамад.

Той тичаше непосредствено по петите на кучето и водача му.

Катарина бе на път да загуби равновесие, защото кучето захапа края на палтото й, но в последния момент успя да си изхлузи ръцете. Хвана се отново за перилата, прехвърли се и се загледа в преминаващите долу коли.

— Не! Не, не, не! — крещеше Хамад.

Времето замря. Тя разпери ръце, сякаш са криле, и се пусна. Полетя в студения зимен въздух.

Последва тежко тупване върху асфалта, шум от натиснати спирачки, счупени стъкла и удари на метал в метал. Това се случи след последното действие на Катарина Халениус.

Стокхолм,

Декември 2006 година

Томас отново седеше пред кухненския си прозорец и гледаше замечтано през стъклото. Но нищо вече не беше същото. Случи се нещо ужасно. Четирима души, които някога познаваше, бяха убити. Четирима души, които водеха различен живот — някои щастлив, а други нещастен.

Беше сигурен обаче в едно: никой от тях не искаше да умира; никой от тях не го заслужаваше на такава ранна възраст. Бяха извършили ужасни неща, но тогава бяха деца; малки деца. Вероятно не са имали представа какви травми нанасят. Бяха деца без надзор от възрастни и правеха каквото им скимне, за да осигурят собствената си малка територия и социално положение.

Катарина отвърна на удара. Направи го за себе си, ала Томас съзнаваше, че го е направила и за него. Именно затова прие края на цялата история със смесени чувства. Катарина безспорно беше болен човек, но беше личност. Животът им беше текъл паралелно, без да го подозират. Ех, да бяха се срещали. Да говорят за детството и живота си. Може би щяха да станат приятели, свързани от разрушено детство и обречен на самота живот. Тогава вероятно всичко щеше да е различно и за двамата…

Независимо от това Томас имаше усещането, че Катарина му дава шанс. Нейните непростими постъпки, от които ти настръхва косата, освободиха нещо у него. Презираше действията й, но нея не презираше. Разбираше я, ала не съвсем. Тя се оказа по-силната от двамата и реагира на унижението. Винаги бе изглеждала горда и щастлива, готова да приеме тормоза, докато той потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко в своята депресия. Някъде по пътя обаче тя бе направила погрешна стъпка и избраният от нея път се оказа унищожителен за всички участници.

Самият той също носеше вина. Показанията му за първите две убийства щяха да са от голяма помощ за полицията. Ако им беше казал какво знае, щеше да предотврати следващи кръвопролития, но това не му хрумна, преди да прочете за убийството на Лизе-Лот, а после се почувства парализиран от собственото си маргинално съществуване.