Карин Герхардсен: Джинджифиловата къща

— Знаем, че вие сте го направили — започна Хьоберг с мрачен поглед и заплашителен тон, но това отразяваше по-скоро тревогата му от анализа на пръстовите отпечатъци.

— Разполагаме и с отпечатъци от обувките ви в градината. При процеса това ще е достатъчно, за да ви осъдят — излъга Санден, но защитникът бдеше.

— А пръстовите отпечатъци? — попита той. — Анализирани ли са вече?

— Принадлежат на друг — призна Хьоберг, — но имаме свидетел, че по време на убийството на Ханс Ванерберг обвиняемият е бил пред къщата на Ингрид Олсон заедно с друг мъж. Най-вероятно сте имали съучастник — обърна се Хьоберг към Томас.

— Мразили сте Ханс Ванерберг. Толкова сте го ненавиждали, че с цялото си сърце сте искали да умре. Отричате ли?

Томас хвърли бърз поглед към защитника, който с кимване му даде знак да отговори на въпроса на полицая.

Погледна Хьоберг право в очите и за своя изненада главният инспектор си помисли, че изглежда напълно искрен, когато заяви:

— Не знам дали съм способен на такива силни чувства. Ханс Ванерберг ми е правил много лоши неща, но не съм искал никой да умира. Искам само хората да ме забелязват, но същевременно правя всичко, за да не се натрапвам. Още от времето, когато бях дете, никой не ми обръща внимание, а ако стане случайно, то е защото съм толкова грозен и различен. Не ми се ще да съм такъв и затова се превръщам в невидим. Видях Ханс Ванерберг, но не исках той да ме забележи. Последвах го, за да разбера какви са всъщност нещата за един наистина щастлив човек. Не исках да убия Ханс Ванерберг. Исках да бъда Ханс Ванерберг.

Хьоберг се смая от този поток от думи, но Санден не се поддаде на изненадата.

— Но въпреки това го убихте — отсече той.

— Не съм го убил. Само го проследих. Но вероятно има и други, към които се е отнасял както с мен. Възможно е те да не са станали такива като мен.

— Какви например? — продължи Санден със същия агресивен тон.

Томас остана смълчан известно време, а после замислено обясни:

— Ако си по-агресивен и си подложен на същото малтретиране, на каквото бях подложен аз, вероятно унижението ще придобие друг израз, когато пораснеш, и няма да станеш като мен.

— За какво унижение и малтретиране говорим? — полюбопитства Санден.

— Ханс Ванерберг беше насилник — отвърна Томас спокойно. — Беше жестоко дете и истински садист. В забавачката ме подлагаше на истинско мъчение. В неговия случай той прибягваше най-често до физическо насилие. Биеше ме почти всеки ден и насърчаваше и другите деца да правят същото. Беше жилав, силен и привлекателен. Не се затрудняваше ни най-малко да увлече и другите деца. Връзваха ме за стълб и ме замеряха с камъни, плюеха ме, удряха главата ми в стълба. Късаха ми дрехите, размазваха кучешки изпражнения по лицето ми, криеха обувките ми и се налагаше да се прибирам бос посред зима. Заключваха ме при боклукчийските кофи, присмиваха ми се, крадяха неща от другите деца и ги пъхаха в джобовете ми, бутаха ме, удряха ме и ме ритаха. Учителката не предприемаше нищо. Правеше се, че не забелязва. Ако си слабохарактерен, ставаш самотен и изплашен. Но сигурно е възможно и друго: престъпваш границите на нормалното, на здравословното и си създаваш своя представа за света. Образ, който не споделяш с никого.

Хьоберг не остана безразличен към разказа на този непознат. Представи си едно от своите деца — шестгодишната Сара — завързана за стълб, с озверени деца около нея. В подобна ситуация той вероятно щеше да вземе нещата в свои ръце и да се бие, но какво щеше да направи Сара, ако никой не види или не знае? Санден седеше безмълвен и Хьоберг предположи, че подобни мисли се въртят и в неговата глава.

— Ти кой път избра, Томас? — попита Хьоберг най-накрая.

— За жалост аз съм от мекушавия тип — отвърна Томас.

— Не беше мекушаво да ни разкажеш всичко това.

— Никога досега не съм го правил. Вероятно е трябвало да го сторя много отдавна, но никога не е имало с кого да говоря. Това е моята история. Така живях цял живот. Чувствам се по-добре, след като го споделих с някого.

Томас погледна двамата полицаи и защитника и изпита силно смущение, задето се е разкрил така пред напълно непознати. Вероятно и те изпитваха към него същото, което и всички останали: презрение. Усети как руменина залива лицето му и засрамен наведе лице, за да се прикрие.

Хьоберг обаче го видя: дребен, изплашен и самотен човек, който — за няколко минути — бе разтворил душата си. Да, смятаха го за сериен убиец, но съществуваше вероятността мъжът с нараненото лице и с отпуснатите рамене насреща им да говори истината. Възможно ли бе същите спомени и същото отношение да породят различни емоции у друг човек? И щеше ли той да действа по друг начин?