Карин Герхардсен: Джинджифиловата къща

Петра затвори и погледна Розен. Не знаеше дали е чул какво се казва от другата страна, но й се стори, че долови смръщено изражение. Всевъзможни мисли бушуваха в главата й и тя се почувства замаяна.

И двамата мълчаха. Телефонът отново звънна. Този път се обаждаше Хьоберг и й нареди веднага да се отправи към „Акербарсвеаган“ 31 в Еншеде.

Изведнъж се сепна. Сирени ли дочуваше в далечината? Да, тихи и слаби, но все пак? Реакцията й беше ненужна и глупава — добре го съзнаваше — но човек никога не може да е прекалено предпазлив. Никой не знаеше, че тя е тук, а Ингрид Олсон — пленничка в собствения си дом. Телефонът не бе звънял цял ден. Госпожица Ингрид явно нямаше роднини или приятели; убеди се още когато наобикаляше къщата и наблюдаваше навиците на възрастната жена. Именно това откритие й вдъхна смелост да звънне на вратата и да попита госпожица Ингрид дали иска да са приятелки. Но се оказа прекалено късно. Старата учителка никаква я нямаше и всичко се преобърна с краката нагоре.

Къщата стоя празна седмици наред, преди да се реши да примами Ханс там. Възнамеряваше да ги довърши по реда, който смяташе за заслужен, но се оказа, че госпожица Ингрид е най-лоша от всички. Тя беше възрастният, отговорен за тях — децата, а въпреки това стоеше настрана и наблюдаваше как другите я малтретират, отнемат й детството. Освен това и сега пренебрегваше вопъла на Катарина за помощ.

Сирените приближаваха ли? Не. Беше абсолютно тихо. Дали не си бе въобразила? За всеки случай затвори бутилката и постави чашата върху пейката. После се мушна в плета между двата съседни имота. Плетът беше гъст, но при клоните до земята се образуваше проход, през който да изпълзи при необходимост.

Стоя скрита там дълго. Най-сетне се успокои. Точно се канеше да се върне на пейката при бутилката порто, когато й се стори, че дочу нещо. Затаи дъх и се заслуша. Долови шепот и прокрадващи се стъпки по уличния асфалт. Насочваха се към нея. В главата й забушуваха всевъзможни мисли. Какво търсят? Знаеха ли, че е влизала в къщата? Как са разбрали?

Каквото ще да е. От Ингрид Олсон ще разберат коя е, но никога няма да я хванат. Налага се да остани госпожица Олсон, ала старата й учителка разполагаше с богат материал за размисъл и това беше достатъчно. Давайки си сметка, че разполага със значителна преднина, Катарина се промъкна през плета в градината на съседа и потъна в тъмнината.

Колата на Хамад, първа от групата полицейски коли, отправили се към къщата на Ингрид Олсон в Еншеде, спря. Двигателят и светлините останаха включени. Скоро пристигнаха и други коли. Полицаите точно излизаха, когато Уестман пристигна. Бързо се събраха в кръг около Хьоберг, за да получат разпореждания. После се отправиха към „Акербарсвеаган“ 31.

Приближавайки съседната къща, забавиха ход и започнаха да се придвижват възможно най-тихо. Градината на Ингрид Олсон беше пуста и тъмна. Някои от прозорците на къщата светеха, но от улицата не се забелязваше движение вътре. Един по един полицаите прескочиха оградата и стъпиха на тревата до покритата с чакъл алея. Хьоберг тихо даваше нареждания. Постепенно се разделиха на групи и се отправиха към различни краища на къщата с надеждата да видят какво става вътре. Не беше лесно да се надникне през високите первази на прозорците. Хамад повдигна Уестман и тя надзърна във всекидневната. Не различи никакво движение в стаята, но изведнъж зърна ходила върху облегалката на кафявия диван с гръб към прозореца. Веднага просъска на полицай, който се връщаше от задната страна на къщата, да съобщи на Хьоберг какво е видяла. В този момент Хамад забеляза бутилката порто и чашата върху пейката в градината.

Хьоберг се качи на верандата и предпазливо потропа на вратата. В този момент Уестман забеляза от поста си на прозореца как при неочаквания шум краката на дивана се размърдаха и за миг й се стори, че са завързани. Даде знак и Хамад я пусна на земята. Тя бързо изтича при Хьоберг.

— Изглежда е вързана — прошепна Уестман развълнувано. — Краката й мръднаха, когато потропа, но после не помръднаха повече.

— Ще влезем сега — разпореди тихо Хьоберг на струпалите се в подножието на верандата полицаи.

— Вие — наляво, вие — надясно, а вие двамата отивате към мазето. Извадете оръжията.

Полицаите кимнаха и извадиха пистолетите от кобурите. Хьоберг пристъпи към вратата и натисна дръжката. Вратата се отвори и полицаите нахълтаха вътре. Хьоберг се отправи към всекидневната и наистина — там, на дивана, с вързани ръце и крака лежеше Ингрид Олсон и го гледаше ужасено.