Карин Герхардсен - Джинджифиловата къща

Майката на Катарина далеч не приличаше на майките от книгите с приказки в библиотеката, където постъпи на работа, или на онези, които момичето виждаше в двора на тяхната кооперация. Майка й беше по-скоро като гувернантка — внимателно следеше всяко действие на малката и се чувстваше длъжна да даде своята оценка. Катарина винаги заспиваше с усещането за провал; не я напускаше чувството, че е сбъркала или постъпила неправилно. И въпреки това обичаше майка си; обичаше я повече, отколкото някога бе обичала някого.

Сега отношенията с майка й бяха други. Трансформацията настана почти незабележимо. Катарина нямаше представа кое промени така баланса на силите. Навярно възрастта смекчи характера на старата. Каквато и да беше причината, тя винаги изглеждаше доволна да види Катарина и полагаше усилия да се чувства желана; дори я глезеше — нещо, от което се ужасяваше преди — когато се появяваше вкъщи. От време на време Катарина се заседяваше при майка си в апартамента в Халенберген, където се нанесоха, след като напуснаха Катринехолм. Това стана още преди Катарина да започне да учи право в университета на Стокхолм. А малко след като започна, прекъсна учението си, защото я връхлетяха пристъпи на безпокойство и паника, неизменно следвани от периоди на депресия. Най-накрая я хоспитализираха и тя прекара няколко години в психиатричен институт, където се връщаше за кратко или за по-дълго през редовни интервали.

Запита се какво ли би помислила майка й, ако научи за поведението й. Старателно криеше как постъпват с нея в забавачката или в училище отчасти защото подозираше, че в крайна сметка всичко ще се стовари върху нейната глава. Майка й щеше да предположи, че щом децата се държат лошо с дъщеря й, значи ги е предизвикала по някакъв начин, а е така, защото не следва инструкциите й. Катарина потрепери при мисълта как ще реагира майка й, ако разбере, че милото й малко момиче е убийца. Нямаше да го преживее. При нейното болно сърце новината щеше да я прати право в гроба.

И въпреки това го правеше; съзнаваше как действията й ще се отразят върху единствения човек, когото обича, но го правеше. Надделяха себичността и егоцентризмът й — нещо, от което майка й винаги се бе страхувала — и сега правеше най-забраненото нещо, само и само да придаде малко достойнство на своя живот, някакво вълнение и вероятно, дори известно забавление.

Със смях се отърси от последната мисъл и погледна към жената на дивана. Пак ли пикае? Май ще се наложи да я пусне да отиде до тоалетната. Ако продължава така, вонята тук ще стане непоносима. Ала унижението, съпътстващо човек, който не контролира физиологичните си нужди — дори принудително — я възпря. Старата жена трябваше да страда, дори това да създаваше известни неудобства за Катарина.

Реши да провери дали в къщата има алкохол; в кухнята не откри. Отвори вратата към мазето и запали лампата. Слезе по тясното стълбище. От трите врати долу първата водеше към стаичка, пълна със стари мъжки и дамски дрехи, накачени по закачалки; имаше и едно колело. Втората беше за мокрото помещение с пералня, сушилня и дъска за гладене. Зад третата се оказа килер, пълен с домашни сладка и мармалади. Госпожица Ингрид явно добре оползотворяваше плодовете, предлагани от градината през есента. Но най-важното: тук откри бутилка порто.

Катарина я отнесе на партерния етаж и извади от бюфета чаша със столче. Застанала на прага на всекидневната, от дивана я блъсна силна миризма на урина. С презрително изсумтяване се завъртя на пети, сложи ботушите и палтото, предпазливо отвори вратата и излезе. Затвори внимателно след себе си, слезе по стъпалата на верандата и отиде зад къщата. Тук видя малка желязна пейка, боядисана в бяло. Стената на къщата я криеше от осветлението, което струеше отвътре. Седна. Наоколо цареше тишина. Чуваха се единствено колите, които минаваха по „Нинасвеаган“.

Махна фолиото от гърлото на бутилката, развинти капачката и си наля щедра доза. Поднесе чашата към устните си и отпи от сладката течност. Силният алкохол стопли гърдите й и когато издиша с наслада, от устата й излязоха облаци пара.

— Наздраве за нас, госпожице Ингрид — вдигна тост Катарина. — Наздраве и на всички вас: Ханс, Ан-Кристин, Лизе-Лот и Карина.

Обърна очи към беззвездното зимно небе и вдигна чашата.

Най-после служебният защитник пристигна. Хьоберг го поведе бързо и решително по коридорите към задържания мъж, когото бяха върнали от затвора и въвели в стая за разпити. Около очите му имаше черни кръгове, а носът му беше подут. Инспекторът знаеше какво е станало, но се въздържа от коментар. Делово обобщи пред съдебния защитник ситуацията и разпитът започна. Този път и Санден, и Хьоберг бяха далеч по-агресивни към заподозрения.