Карин Герхардсен: Джинджифиловата къща

— Много време продължава. Много! Не знам дали ми се гледа противната ти физиономия още дълго. Умирай вече. Умирай, за да приключим.

Жената под нея бе на път да припадне. Вероятно пак я болеше счупеното бедро.

— Отговори ми! — изрева Катарина и я разтърси. — Отговаряй, когато те питам!

— Каза ми да мълча — прошепна Ингрид едва доловимо.

— Сега ти казвам да ми отговаряш. Отново ли си счупи бедрото, кучко?

Ингрид кимна и погледът й се замъгли. Катарина продължи да я разтърсва, но се отказа, когато видя, че възрастната й учителка не възприема вече нищо.

Стъпи на пода, взе дистанционното и включи телевизора. Превключи каналите и за своя радост откри, че старата жена има Ем Ти Ви. Обичаше да гледа Ем Ти Ви, когато искаше компания. Гневът я напусна така бързо, както я обзе. Изключи телевизора и се върна в кухнята, където продължи да си приготвя храната.

Ингрид отново отвори очи. Катарина седеше във фотьойла и ядеше.

— По-добре ли се чувстваш сега, след като поспа? — попита тя спокойно, но хладно.

Трудно беше да се повярва, че същата тази жена й се нахвърли преди малко с неконтролируема ярост, като я удряше и крещеше. За пръв път Ингрид усети как я обзема истински ужас. Срещу себе си имаше див, истеричен човек зад ледена, добре прикрита фасада. Човек, който не знае какво го чака зад ъгъла.

— Обеща да не ме нараняваш — подхвана Ингрид тихо, за да не пробуди отново лудата ярост.

— Но излъгах — усмихна се ледено Катарина. — От време на време си позволявам подобни малки волности. Животът е пълен с изненади и така е добре. Представи си колко предвидимо ще е съществуванието иначе. Направо безсмислено, ако знаеш как ще завършат нещата. Обещаваше всички да караме зелената кола, но това никога не стана. Аз така и не я карах. Бутах я цяла година с надеждата най-после да я подкарам, но не се стигна до мен. Лъжеш, когато ти е изгодно.

— Колко е часът? — попита Ингрид.

Езикът й залепваше за небцето при всяка сричка. Налагаше се да пийне нещо.

— О, не знам. Нямам часовник. Не ми трябва. Времето не ме интересува. Това ще отнеме колкото е необходимо. Същото важи и за всичко останало.

— Нямаш ли работа? — попита Ингрид.

Добре бе да се съсредоточи върху някакъв разговор. Така нямаше да усеща толкова силно болката.

— Не — отвърна Катарина. — Занимавам се с това да върша лудости. Преди, докато бях в болницата, ме подлагаха на трудова терапия. Но сега я затвориха и правя малко или много каквото искам.

— Къде живееш?

— При теб, госпожице Ингрид.

— А преди това? Все си живяла някъде.

— Живея вкъщи с мама. Когато искам. В Халенберген. Понякога ме устройва, понякога — не. Понякога живея в приют в Лидиньо. Постъпвам както искам.

Ингрид я изгледа продължително, но Катарина не се впечатли. Сега сякаш бе потопена в собствените си мисли. През прозореца на всекидневната гледаше замечтано ноемврийската тъмнина отвън. Беше симпатично момиче: високо, с изправена стойка и дълга руса коса; говореше правилно и оставяше впечатление на образован човек. Наистина ли трябваше да стане така, запита се Ингрид. Действителността изведнъж се върна. Ако лежеше съвършено неподвижно, почти не усещаше болката в крака, ала лицето я болеше, стомахът й крещеше за храна, устата и гърлото — за някаква течност, а болката в ръцете отказваше да си отиде. Почувства отново повика на природата. Предишното влажно петно още не бе изсъхнало, а ето че отново ще се подмокри. Над всичко друго се чувстваше унижена, лишена от всякаква гордост и човешко достойнство, сведена до окаяно дребно същество, което лежи безпомощно и се напикава.

Катарина изяде кюфтетата и картофите мълчаливо; дори не усети вкуса им. Мислеше за майка си, която не бе виждала, откакто всичко това започна. Майка й беше стара — по-стара дори от госпожица Ингрид — впрочем винаги бе изглеждала стара. Носеше особени шапки, а сивата й коса бе прибрана на тила. Дори на снимки, правени през лятото, беше навлечена с палто, шал и тежки обувки.

Появата на Катарина представляваше дълбоко заровена тайна; баща не се споменаваше. Майка й я отгледа сама и много държеше дъщеря й да изглежда чиста и спретната. Настояваше да се държи като малка дама, да е възпитана и послушна. Детето се стараеше, но майка му никога не беше доволна. Когато Катарина се връщаше пребита и с изпокъсани дрехи от забавачката, а по-късно и от училище, тя неизменно я посрещаше с ругатни. Обичаше я по свой начин, ала прояви на нежност и размекване отсъстваха. Цялото си време посвещаваше на така нареченото възпитание.