Карин Герхардсен - Джинджифиловата къща

— Признава, че е бил само на две от местопрестъпленията по време на убийствата. А за другите две?

— Вероятно е объркан и не помни какво е правил.

— Дори ти не си вярваш — присмя му се Хьоберг. — От една страна, се страхува и е нервен, а от друга, не прави нищо за свое оправдание.

— Очевидно не е открил „истинската си същност“ — предположи Санден.

— Явно не — съгласи се Хьоберг замислено. — Имал е трудно детство.

— Откъде знаеш?

Хьоберг му разказа за частното разследване на снаха си, а Санден даде знак, че ще мълчи като гроб по въпроса.

— Горкичкият — промълви той, когато Хьоберг приключи. — А как ли е живяло момичето? Щом от него е станало сериен убиец, човек се пита тя каква ли е сега.

— Вероятно нормален тих човек. Много деца преживяват трудно детство, но по някакъв странен начин повечето стават хора на място.

Иззвъняването на телефона върху бюрото на Хьоберг прекъсна разговора им. Обаждаше се Ленарт Йосефсон, съседът на Ингрид Олсон — вече беше дал показания за двамата мъже, минали край прозореца му във вечерта на убийството. Този път съобщаваше, че сутринта непозната жена се разходила няколко пъти по „Акербарсвеаган“ и накрая влязла през портата на Ингрид Олсон. Йосефсон беше станал и свидетел на арестуването на Томас Карлсон и по тази причина се поколебал дали да звънне на полицията за присъствието на непознатата, но накрая все пак решил да се обади. Хьоберг му благодари за информацията, но моментално отписа цялата случка като незначителна за разследването. Вероятно Маргит Олофсон се бе отбила при Ингрид Олсон, за да се увери, че старата жена се справя добре в дома си след дългото отсъствие.

Телефонът звънна отново. Обаждаше се Хансен от лабораторията, за да го информира, че отпечатъците на Томас Карлсон не съвпадат с откритите на местопрестъпленията. Беше установила, че са на един човек, но това не е Томас Карлсон. Констатацията й заля двамата инспектори и цялото разследване със студена вода. Понеже разговорът с Ленарт Йосефсон все още кънтеше в главата му, Хьоберг веднага си направи заключението, че двамата мъже, забелязани пред къщата на Ингрид Олсон вечерта в деня на престъплението, са Томас Карлсон и още някой, вероятно негов съучастник.

През следващите часове, докато чакаха защитника на Томас Карлсон да се яви в полицейския участък, от лабораторията пристигна още информация. Никой от отпечатъците от стария предучилищен клас на Ингрид Олсон не съвпада с тези от четирите местопрестъпления.

Все още с палто, Катарина седеше върху куфара си в антрето и мислено проиграваше сцената отново и отново. Не знаеше колко пъти го направи, но едно беше сигурно: не си го представяше така. Не така трябваше да завърши, да не говорим, че беше погрешно интерпретирано.

След като известно време снова напред-назад по улицата, най-после събра кураж, влезе през портата, отиде до вратата и звънна. Сърцето й биеше лудо в гърдите, но беше оптимист. Цялата й надежда беше в старата й учителка от предучилищната група. Госпожица Ингрид обичаше децата, значи — обича и хората. Тя ще разбере; ще я утеши и ще разбере. През последните няколко седмици се случиха куп неща. Всичко, разбира се, щеше да е различно, ако Ингрид си беше вкъщи още първия път, когато я потърси. Може би тогава щеше да успее да я спре и да я вкара в правия път; щеше да й даде сили да прости и да продължи напред. Но нея я нямаше вкъщи. Катарина държа къщата под око дни наред, ала Ингрид не се появяваше. Затова се принуди да действа без одобрението на госпожица Олсон. И по тази причина едно зрънце съмнение я глождеше, когато вратата се отвори.

— Да?

Колко красива беше. Някога дългата й коса бе скъсена в младежка прическа. Госпожица Ингрид я изгледа с ясните си очи зад очилата, съвсем подходящи за фините черти на лицето й. Бръчките не само не я загрозяваха, но дори й придаваха величествен вид.

— Казвам се Катарина. Катарина Халениус. Преди много години ми бяхте учителка в предучилищната група. Искам да поговоря с вас.

Ингрид я изгледа мълчаливо.

— Ще ме пуснете ли да вляза? — попита Катарина.

— Не знам. Бях болна и…

— Ще ви помогна. Нямах търпение да се срещнем, госпожице Ингрид.

Жената я гледаше леко скептично, но това не беше странно след толкова много години. Трябваше да получи своя шанс да покаже коя е; затова пристъпи крачка към възрастната жена. Ингрид отстъпи, Катарина го прие като покана и влезе в антрето. Домакинята отстъпи още няколко крачки.