Карин Герхардсен - Джинджифиловата къща

— Да предположа ли, че Ингрид Олсон не е предприемала нищо?

— И ще си съвършено прав — потвърди Мия. — Майката на Стафан се опитала няколко пъти да разговаря с нея за неприятната атмосфера сред децата, но не срещнала никакъв отклик. Ингрид Олсон смятала, че нейна работа е само да наблюдава децата и да ги поощрява, докато са под нейното ръководство. Грижела се да няма безредици на площадката за игра — и до там. Не можела да контролира какво си говорят децата помежду си. Какво ставало, след като си тръгнат и когато са на улицата, не било нейна отговорност. Според нея децата и родителите трябвало да се оправят помежду си. Горкият Томас бил лишен от всякакви права. Най-после, четирийсет години по-късно, предполагам, че е решил да вземе нещата в свои ръце. Какво друго му оставало?

— Нищо — отвърна Хьоберг.

Томас Карлсон, мъж със средно телосложение, имаше тъй наречения невзрачен външен вид. Кестенявата му коса вече от няколко седмици се нуждаеше от подстригване; носеше сини джинси и синя памучна риза. Хьоберг се представи и седна в стаята за разпити да чака Санден. През цялото време изучаваше мълчаливо заподозрения. Мъжът сякаш не забелязваше внимателния оглед; седеше и се взираше в ръцете си, сложени в скута. Противно на очакванията на Хьоберг нямаше вид на особено изплашен или притеснен. Видът му беше по-скоро отнесен. Тъжните му сини очи и отпуснатата стойка говореха за примирение.

При влизането на Санден той вдигна очи и се поизправи на неудобния стол.

— Томас Карлсон ли се казвате? — започна Хьоберг. — Това е главен инспектор Йенс Санден. Двамата ще ви разпитаме за убийствата на Ханс Ванерберг, Ан-Кристин Уидел, Лизе-Лот Нилсон и Карина Ахонен Густавсон. Познавате ли изброените хора?

Томас вдигна глава и за пръв път го погледна в очите.

— Да — отговори той. — Ходехме в една и съща забавачка.

— Защо ги убихте?

Хьоберг не получи отговор и продължи:

— В момента провеждаме така наречения предварителен разпит. След арестуването на заподозрения винаги провеждаме такъв. После имате право да поискате адвокат. Разбрахте ли ме?

— Да.

— Признавате ли се за виновен за споменатите престъпления?

За миг Томас се поколеба, но отговори:

— Не.

— Тогава защо според вас ви арестувахме?

— Не знам — отвърна Томас.

— Какво правехте пред дома на Ингрид Олсон? — попита Хьоберг.

— Опасявах се да не й се случи нещо.

— Нима? Аз не се опасявам, защото седите тук, пред нас. Няма да има повече убийства. Жал ли ви е, че съучениците ви от забавачката са мъртви?

Томас не отговори. На вратата се потропа и Санден отиде да отвори. Уестман го привика в коридора отвън; чуваше се как говорят шепнешком, но не и за какво.

— Периодът е бил труден за вас, разбирам — продължи Хьоберг.

Томас го изгледа смаяно, но не отрони и дума.

— Разбрах, че в забавачката не ви е било особено лесно. Ще ми кажете ли какво ви причиняваха?

— Удряха ме — отвърна Томас.

— Децата често се бият. Какво толкова? — възкликна Хьоберг.

Томас се изчерви. Хьоберг го наблюдаваше мълчаливо. Санден се върна в стаята и прошепна нещо в ухото му.

— Сега обаче сте могли да отвърнете на удара — промърмори Хьоберг тихо.

Забеляза как вените по врата на мъжа набъбнаха. Навярно под привидно плахата фасада бушуваше бяс.

— Кажете ни какво правехте при Ингрид Олсон в понеделник вечерта преди две седмици, когато Ханс Ванерберг беше убит там.

Не последва отговор. Хьоберг се усмихна лукаво и продължи с копринен глас:

— Разполагаме със сигурни доказателства, че сте били там. Намерихме отпечатъци от обувките ви в градината и в най-скоро време ще идентифицираме и пръстовите ви отпечатъци върху оръжието на убийството. Вече ви хванахме в лъжа. Твърдите, че същата вечер сте били вкъщи, но знаем, че сте били на „Акербарсвеаган“ в Еншеде. Какво правехте там?

Лицето на Томас вече беше почервеняло като цвекло, но той се стегна и отговори:

— Следях Ханс Ванерберг.

— Добре: следели сте Ханс Ванерберг. А после? — усмихна се Хьоберг победоносно.

— Нищо. Влезе в къщата, аз чаках отвън, но той така и не излезе и се прибрах вкъщи.

— Да, звучи правдоподобно — отбеляза Хьоберг саркастично. — Но скоро ще идентифицираме отпечатъците по оръжието на престъплението. Тогава какво ще кажете?

Не получи отговор, ала очите, които срещнаха неговите, бяха пълни с ужас. Хьоберг не се предаде и продължи с нов въпрос.

— Защо въобще решихте да го проследите?