Карин Герхардсен - Джинджифиловата къща

Най-после гладът надделя. Стомахът му настояваше да получи закуска. Протегна се и седна на ръба на леглото. Навън беше светло — щеше да закъснее за работа. Нямаше значение, защото не възнамеряваше да отиде. Днес щеше да потърси жена, която не беше виждал много, много отдавна. Само при мисълта за това изпита вълнение, все едно се возеше на увеселително влакче.

Пристъпваше предпазливо по мокрия тротоар, сякаш чака нещо или я боли при всяка стъпка. От време на време спираше и ровеше с крак из купчините стари гниещи листа. В едната ръка носеше куфарче, а другата бе напъхала дълбоко в джоба на палтото с вдигната яка, за да я предпазва от студа. Мина край познатата черна желязна порта, спря и дълго гледа големия двор и овощните дървета. Беше средата на деня, ала външната лампа светеше и старата розова къща изглеждаше привлекателно, независимо от високия жив плет около нея. После продължи със същите бавни крачки, но не стигна далеч. След петдесет метра се обърна и се върна при желязната порта, където остана потънала в мислите си.

Томас я следваше плътно. Не я беше виждал от много години, но тя не се бе променила особено. Скоро ще събере кураж да се представи, преди това обаче ще я наблюдава още малко.

Добре се беше скрил. Дори жената да се обърне внезапно, нямаше да го види прикрит зад паркираната кола в далечния край на улицата. Тя снова още известно време напред-назад, най-после отвори тежката порта и тръгна по чакълената алея към къщата. Томас излезе от скривалището си и прекоси тясната улица; колената го наболяваха. С решителна крачка се отправи към портата. Понаведе се, за да избегне няколко ниско спуснали се клони и точно тогава чу шум на автомобилен двигател зад себе си. Извърна се инстинктивно и с изненада видя зад волана полицайката от предишната вечер. Тя намали, стигна до него и свали прозореца. Томас усети как го завладява ужасът от вчера. Без да се замисля, хукна.

В колата на път за Ингрид Олсон Петра Уестман се притесняваше какво я чака при Хадар Розен в края на деня. С навлизането в живописната „Акербарсвеаган“ за момент загърби тревогите си и си помисли, че един ден би искала да живее в красива стара къща с градина, с пълзящи рози, няколко зеленчукови лехи и морава, по която да тича кучето; и деца, ако някога има. Искаше и добри съседи, та да седне с тях под овощно дърво и да изпие чаша вино; да организира барбекюта, да играе крикет… По това време на годината тук изглеждаше пусто и изоставено, но през пролетта и лятото мястото сигурно се оживяваше.

Изведнъж зърна приведен мъж на тротоара. Стори й се познат, но преди да съобрази откъде, той се обърна и я погледна в очите. Беше мъжът от вчера — Томас Карслон! Каква работа имаше той в този квартал? Инстинктивно спря до него и свали прозореца. Дори не успя да си отвори устата и той побягна в обратна посока. Тя изскочи от колата и хукна след него. При неговата преднина от петнайсетина-двайсет метра й хрумна да вземе колата, но вече беше късно. Той тичаше по улицата и изобщо не се обръщаше. Беше мъж, а тя жена, но пък в по-добра форма. Независимо от тежките си зимни дрехи започна да го догонва, без ни най-малка представа какво ще прави, когато го хване. Служебният й пистолет се намираше в полицейския участък — за посещението при Ингрид Олсон не получи заповед да е въоръжена. Разполагаше с чифт белезници в жабката на полицейската кола без отличителни знаци, но как щеше да стигне до тях?

Догони го преди върха на възвишението. Хвърли се върху него с цялата си тежест и той се просна с лице към мокрия асфалт. Възседна го и изви ръцете му назад. Нормализира дишането си и едва тогава извади мобилния си телефон от вътрешния джоб на якето. Натисна номера на Хьоберг, който моментално отговори.

— Петра е — обяви тя леко задъхана. — Хванах Томас Карлсон пред къщата на Ингрид Олсон. Бързо ми трябва подкрепление.

Приключи разговора и прибра телефона в джоба.

— Арестуван сте по подозрение в убийството на Ханс Ванерберг, Ан-Кристин Уидел, Лизе-Лот Нилсон и Карина Ахонен Густавсон. Не мърдайте, разбрахте ли ме?

Томас не каза нищо и не помръдна. По лицето му се стичаха сълзи. Студенината на асфалта проникваше в цялото му тяло.

Дванайсет минути по-късно седеше с белезници на задната седалка на полицейска кола и трепереше.

Хьоберг погледна сандвича на бюрото си. Пак не разполагаше с достатъчно време да изяде спокойно оскъдния си обяд. В момента двама полицаи, на път за града, караха на задната седалка човек, заподозрян като сериен убиец: четирийсет и четири годишен мъж, неосъждан, никога не нарушавал закона, никога не откроявал се по какъвто и да било начин; живееше тихо и самотно в малък апартамент в Кингсхолмен, винаги си бе плащал сметките навреме, никога не бе имал работа със социалните служби или с психиатрични заведения, а същевременно го подозираха в извършването на четири садистични убийства.