Карин Герхардсен - Джинджифиловата къща

— Зърнах го случайно на улицата и ми стана любопитно.

— И Ан-Кристин Уидел ли проследихте?

Хьоберг съзнаваше, че стреля напосоки, но се оказа, че уцели.

— Отидох да я видя.

— Просто ей така? Във вечерта на убийството?

Томас кимна.

— И към нея ли проявихте любопитство?

— Да.

Хьоберг не вярваше на ушите си. До този момент никакви улики и никакви свидетелски показания не сочеха Томас Карлсон да е бил в Скархолмен, но той доброволно признаваше, че е бил там.

— И какво видяхте? Вероятно жестоко убийство, извършено от вас.

Томас нервно стискаше пръстите си.

— Посетители — отвърна той. — Същата вечер при нея дойдоха много хора.

— Какви посетители? Убийци ли?

След моментно колебание Томас кратко отговори на въпроса на Хьоберг:

— Клиенти — и сведе отново поглед.

Известно време Хьоберг наблюдаваше смълчания мъж, без да продума. Санден, до момента безмълвен наблюдател, пое разпита.

— Стигаме до Лизе-Лот. Какво знаете за нея?

— Мъртва е.

— Да сте били случайно наоколо, когато е била убита?

— Не. Прочетох го във вестника.

— Лъжа — сопна се Санден. — Съвсем скоро ще идентифицираме отпечатъците ви и на четирите местопрестъпления. Тогава говорете каквото искате, но ви чака доживотен затвор. Нямате ли какво смислено да кажете, за да сложим край на този безсмислен разпит?

Поклащане на главата бе единственият отговор. Хьоберг обяви разпита за приключил и нареди Томас Карлсон да бъде отведен в затвора.

Томас не знаеше защо го обзе такова спокойствие, ала в колата на път за затвора неочаквано изпита чувство за сигурност. Вярно — допреди малко седеше в безлична стая за разпити и го обвиняваха в редица сериозни престъпления, но същевременно някои хора ги беше грижа за него, притесняваха се за него. Полицейските офицери го забелязваха и поемаха отговорността за него. Разговаряха с него и щяха да се погрижат да има какво да яде и къде да спи, да му осигурят чисти дрехи и да бдят да не се нарани. Е, презираха го, но се чувстваше личност и бе привлякъл вниманието им. Чувстваше се като малко дете в нечии сигурни прегръдки. Въпросите на полицаите му придаваха стойност. Сега той беше значителна персона.

Но докато вървеше към килията — щеше да прекара там, докато се появи назначеният му служебен защитник — се случи нещо, което го накара да премисли. Томас, с белезници, и двамата съпровождащи го полицаи крачеха по коридорите на затвора след внушителен надзирател. Минаха край обща стая, където неколцина млади мъже играеха на карти. Единият подвикна към надзирателя и попита кого води.

— Нов приятел — отвърна служителят кратко, без да спира.

За част от секундата Томас срещна погледа на младия мъж и това се оказа достатъчно всичко да се обърка. Преди някой да осъзнае какво става, мъжът се хвърли върху Томас, бутна го и повали на пода.

Надзирателят, значително по-едър от нападателя, бързо взе надмощие, а двамата полицаи вдигнаха Томас от пода, без да ги е грижа, че е пострадал. От носа му капеше кръв и падаше върху дрехите му. Главата му започна постепенно да се избистря и той си даде сметка, че в очите на органите на реда е точно толкова опасен, колкото и нападателят му; даде си също сметка, че няма да се справи в затвора. Определено щеше да е десет пъти по-лошо, отколкото в забавачката.

Хьоберг излезе от стаята за разпити неудовлетворен. Не се справи с този мъж. Задържаният не направи опит нито да се защити, нито да обясни. Да не би да искаше да попадне в затвора? Да не беше от онези престъпници, които обичат да се перчат и да се хвалят със злодейските си постъпки? А и разказът му прозвуча доста странно. Признанието, че е проследил Ванерберг до къщата на Ингрид Олсон беше едно, но защо призна, че е ходил да види Ан-Кристин Уидел? А от друга страна, не каза, че е направил същото с Лизе-Лот Нилсон и Карина Ахонен Густавсон?

Показанията му бяха безсмислени. Уж всичко беше ясно, но същевременно поведението на Томас Карлсон в стаята за разпити беше необяснимо.

— Болен тип — отсече Санден, когато няколко минути по-късно двамата седяха в кабинета на Хьоберг с по чаша кафе.

— Така ли мислиш? — попита Хьоберг.

— Разбира се. Убил е четирима души.

— А ако не го е направил? Отпечатъците може и да не съвпаднат.

— Как няма да съвпаднат? Ти да не би да имаш колебания?

— Не — отвърна Хьоберг. — Той е, естествено, но по мое мнение наистина се държа странно по време на разпита.

— В какъв смисъл?