Карин Герхардсен - Джинджифиловата къща

— Какво ви се случи? — попита Катарина.

— Счупих бедро. При възрастните…

— Вие не сте възрастна — усмихна й се Катарина. — Но мога да се грижа за вас.

Внимателно затвори вратата след себе си и остави куфарчето на пода. После извади стара снимка от външния си джоб.

— Вижте! — посочи тя радостно и застана до старата си учителка. — Ето ме. Сега сетихте ли се коя съм?

Видя, че Ингрид Олсон продължава да гледа нея, а не снимката и отново й се усмихна.

— Вижте — повтори по-младата жена.

Ингрид се подчини.

— Не, не ви познавам, признавам. Но не е…

— Чакайте, ще ви помогна — прекъсна я Катарина. Взе стола и го сложи зад Ингрид. — Седнете.

Ингрид седна срещу нея с известно колебание. Катарина също седна. Домакинята продължаваше да мълчи и не отвръщаше на усмивката й. Затова Катарина реши да започне разказа си.

Припомни й за Ханс, за Ан-Кристин и за всички други деца. Спомена кошмара, малтретирането, самотата и какъв ад е представлявал животът й след онзи труден период в забавачката. Нито за секунда не обвини старата си учителка за всички ужасни неща, на които бе подлагана. По време на едночасовия монолог на Катарина Ингрид направи един-единствен коментар:

— Какво става извън училището, не беше моя грижа. В класната ми стая нямаше побоища.

Катарина се опита да обясни на възрастната учителка, че не става въпрос за ударите, ритниците и побоищата, а за цялостното отношение. Едва се въздържаше да не заплаче и в един момент дори постави длан върху ръката на Ингрид, но учителката решително я отмести.

Постепенно Катарина започна да се притеснява, че госпожица Ингрид няма да се заинтересува от онова, което предстоеше да й каже. В последен отчаян опит да я предизвика да реагира тя й обясни какво я е тласнало да убие Ханс Ванерберг и как после бе издирила Ан-Кристин, Лизе-Лот и Карина Ахонен.

Ингрид седеше вдървено на стола и я гледаше мълчаливо, без да промени изражението си.

— Разрешавате ли да остана да спя тук? — попита Катарина най-накрая. — Ужасно съм уморена.

— Не — отвърна госпожица Ингрид. — Не може.

Много време мина, откакто в антрето се възцари мълчание. Двете жени седяха тихо и се наблюдаваха. Върху куфара, който съдържаше тоалетен несесер, чисто бельо и няколко дневника, вече ставаше неудобно да се седи. Постепенно Катарина проумя, че за нея и тук няма нищо; няма топлина, няма утеха. Любимата й учителка от забавачката не я помнеше. Очевидно изобщо не възнамеряваше да облекчи бремето й. Явно изпитваше безразличие към житейската съдба на Катарина. А безразличието е смъртен грях.

Ингрид лежеше на дивана във всекидневната. Стегнатото въже болезнено жулеше кожата на китките й, а кръвта пулсираше в наранените й пръсти.

Краката й също бяха вързани, ала болката в тях бе по-поносима. Беше се подмокрила и леко потреперваше от урината под себе си.

— Не смятам да те наранявам — бе казала Катарина. — И аз като теб няма да предприема нищо. Ще лежиш тук, докато изгниеш в собствената си мръсотия. Не очаквай да получаваш храна, вода или лекарства. Няма да те измъчвам. Ти сама ще се измъчваш. Ще бъдеш гладна, жадна, с нечиста съвест. Защо да се грижа за потребностите ти? Ти носиш отговорност за тях, нали? По този начин гледаш на нещата, доколкото разбрах.

Прекалено замаяна, първоначално Ингрид не проумя думите на жената. Но минаха много часове и те се оказаха достатъчни да мисли и да слуша. За колко време се умира от глад? Едва ли има значение. Постепенно гладът ще изчезне, но ще се появи огромна, нетърпима жажда. Колко време се преживява без течности? Седмица? Две седмици? Още не изпитваше глад, ала устата й бе пресъхнала; толкова суха, че едва говореше. В момента обаче най-ясно усещаше болката в китките и неприятното пулсиране в пръстите. Струваше й се, че ръцете й ще се пръснат; мечтаеше да изтръпнат.

Отначало не разбра коя е неприятната жена и какво иска, но Катарина говори в продължение на час и най-сетне ужасните думи стигнаха до съзнанието й. Беше едно от децата от предучилищната група на убития Ханс Ванерберг. Преди трийсет и седем години посещавали заедно забавачката. Другите деца се отнасяли зле към нея — така твърдеше тя, а вината на Ингрид била, че в качеството си на учителка не предприела никакви мерки да спре така наречения им тормоз.

Жената очевидно не беше с всичкия си, но въпреки цялата й лудост Ингрид се видя принудена да признае, че по онова време донякъде са се отнасяли несправедливо с малката. Самата тя винаги се бе старала в работата си: държеше се дружелюбно с децата и те я харесваха. Дълги години работи в забавачката. Учеше хлапетата да шият, да майсторят разни неща, пееше с тях и играеше. От време на време бяха досадни, разбира се, и се караха, но в присъствието на Ингрид нямаше нито бой, нито ужаси, каквито Катарина описваше.