Карин Герхардсен: Джинджифиловата къща

Тя не контролираше какво става извън пределите на училището. Чертата трябваше да бъде теглена все някъде. В нейния случай беше лесно: чертата минаваше зад портала на училището, по пладне, когато приключваше денят в забавачката. „Знаеше какво става. Трябваше да говориш с децата“, повтаряше Катарина. Ингрид не я разбираше, но за всеки случай отговори: „Бях предучилищна възпитателка, не терапевт“. Това обаче не се посрещна много добре. След неочаквано изригване Катарина я повали на дивана и завърза ръцете и краката й.

Крещеше, че в края на краищата Ингрид е човешко същество и като такова не може да стои и да гледа как други — особено деца — се унищожават. Ингрид не й възрази, защото това беше шансът й да просъществува. Още от малка се научи да не се бърка в работата на другите. Когато баща й се нахвърляше с юмруци срещу майка й, тя знаеше, че е най-добре да не се изпречва на пътя му. Живееха в жесток и неприятен свят, но ако всеки се занимаваше със своите дела, дните минаваха някак по-поносимо. Аз съм ковач на своето щастие, ти — на твоето, Катарина. Не го изрече на глас, естествено, но знаеше, че така е в живота.

Болката в китките се усилваше и вече ставаше непоносима.

— Моля те, Катарина, ще разхлабиш ли малко въжето? — почти изхленчи тя. — Много боли.

— Боли и да се живее — отвърна Катарина с усмивка. — Ти ковеш щастието си, затова се възползвай максимално от положението.

Лудата бе прочела мислите й и очевидно не възнамеряваше да предприеме каквото и да било, за да облекчи страданието й. Ингрид изпита глад. Интересът й към храната секна отдавна. Вече нямаше вкус за нея, но независимо от това изпитваше глад и скоро трябваше да хапне нещо, за да не й прималее. Сега лежеше напълно безпомощна, гладна, жадна и я болеше, а щеше да става по-лошо. Катарина обяви, че ще живее в къщата й, докато времето в житейския часовник на Ингрид свърши.

Нямаше надежда някой да дойде да я посети или да липсва на някого. Беше съвършено сама на света; по страните й се стекоха сълзи, когато се замисли за това. Не помнеше откога не бе плакала — вероятно от години, при кончината на сестра си. Сега беше сама: без съпруг, без деца, без родители, без живи братя и сестри. От малкото приятели, които имаше през годините, едни остаряха, други изчезнаха по една или друга причина, трети изостави след преместването си в Стокхолм. Трудно беше да остаряваш, да си сам. Нямаш с кого да говориш, с кого да правиш нещо, кой да дойде да те спаси в подобна ситуация…

В кухнята Катарина проверяваше съдържанието на фризера на Ингрид Олсон. Съдържаше предимно хляб, но и ябълки, сварени със захар сливи и подсладени боровинки наред с домашно приготвени кюфтета и тестени печива. В хладилника имаше доста картофи, а в килера откри ориз и консерви. Нямаше да остане гладна; храната щеше да й стигне за седмици.

При мисълта колко време може да отнеме начинанието й я обзе безпокойство. От една страна, искаше всичко да свърши възможно по-бързо; и по-болезнено. От друга — съзнаваше, че колкото по-дълго продължава, толкова по-голямо ще е мъчението за госпожица Олсон. Най-важното бе да го удължи до максимум; възрастната жена да се убеди, че ще приключи със смърт, но да не е наясно колко време ще продължи. Именно това целеше Катарина: да протака възможно най-дълго мъчението, без самата тя да предприеме нещо насилствено, за да сложи край.

— Бъди за пример — промърмори „гостенката“.

Глупава реплика, защото не си струваше да е пример за някого, който скоро щеше да умре, но независимо от това точно така щеше да постъпи. Щеше да се въздържи да предприеме нещо, за което после да съжалява.

Обели няколко картофа и ги пусна в тенджерата да врат. Намери тиган и сложи маргарин в него. Гледаше как се топи и го разклати леко; мазнината зацвърча. Кюфтетата се бяха слепили, но с помощна на кухненски нож отдели няколко и ги пусна в горещата мазнина. Стори й се, че от всекидневната чува приглушени хлипания, което я изпълни с радост; същевременно монотонният хленч я дразнеше. В тигана нещо изпука, когато ледът се разтопи и капка горещ маргарин я опари по лицето.

Преди да си даде сметка какво прави, се озова във всекидневната, възседна старата жена и й се нахвърли. Удари я няколко пъти по лицето с юмрук, сграбчи я за косата и заудря главата й в облегалката. Чу се изпукване в слабото тяло и Ингрид изпищя от болка.

— Млъкни, стара вещице! — изкрещя Катарина.

Ингрид трепна и веднага млъкна.