Карин Герхардсен: Джинджифиловата къща

— Ето че те поразходихме малко, Ингрид. Добре е да се движиш. Проведохме нещо като физиотерапия.

Ингрид се усмихна на дружелюбната медицинска сестра, която седна на шофьорското място до нея. Старата жена почти не вярваше вече, че на пода в кухнята й наистина има труп. Възможно ли бе да си е въобразила всичко? Дали не получаваше халюцинации от болкоуспокояващите? Струваше й се нереално някой да е бил убит в къщата й.

Колкото повече приближаваха дома й, толкова сигурността, в която се бе потопила, докато четеше списанията в болницата, се изпаряваше. В кухнята й имаше труп. Точка. Как ще се отрази това върху живота й от тук нататък? Къщата сигурно ще се изпълни с полицаи и криминални инспектори, ще преобърнат всичко с главата надолу, докато търсят отпечатъци и улики. Кой ще почисти след тях? Ще опашат имота й с полицейска лента и съседите ще я зяпат. Ще се появят и журналисти. Полицията вероятно ще я разпитва.

Не, определено ще мине време, преди животът й да се върне в обичайното русло; ако въобще някога се върне. Ще се чувства ли отново в безопасност в къща, където неизвестен извършител е убил непознат мъж? Е, нямаше голяма вероятност. Просто ще се наложи рано или късно да загърби случилото се и да продължи, все едно нищо не е станало. Не беше замесена по никакъв начин; просто извади лош късмет. В Швеция всеки ден убиват хора, а на други места — още повече. Не бива да се притеснява от такова нещо, защото единственото необичайно при тази смърт е, че се е случила в нейния дом. Стисни зъби, забрави го и продължавай напред.

Беше страховито, докато вървяха по алеята под ръка в ноемврийската тъмнина. Чакълът под краката им хрущеше и едничката светлина идваше от осветителния стълб до пътеката и стенната лампа на верандата. Температурата беше към нулата и от северните есенни ветрове голите корони на овошките се накланяха, а двете жени потреперваха.

Веднага щом отвори вратата и влезе вътре, сестра Маргит разпозна неприятната миризма. Този път и Ингрид я долови незабавно. Странно, но първия път не стана така. Ингрид запали осветлението на тавана и остана до входа, докато сестра Маргит чевръсто си събу ботушите и решително тръгна към кухнята. На прага спря, за да потърси ключа за осветлението. Вече на светло, се огледа и след секунди очите й намериха каквото търсеха. Без да се колебае, приближи безжизненото тяло върху пода. Ръката й вещо се плъзна под яката на ризата, напипа сънната артерия и много бързо се убеди в онова, което вече знаеше: мъжът беше мъртъв. Изправи се и се насочи към телефона.

Главен инспектор Кони Хьоберг лежеше на дивана и гледаше детско предаване по телевизията. Едногодишно хлапе с див поглед подскачаше нагоре-надолу по него и се опитваше — въпреки строгите и не до там строги възражения — да вземе очилата на татко, в този момент така изцапани от пръстчетата му, че едва се виждаше през тях. Друг едногодишен мародер седеше до поставката за вестници и списания и систематично ги вадеше едно по едно и ги мяташе на пода. Хьоберг си каза — за кой ли път — че имат сериозна нужда от повече такива поставки, и мислено си отбеляза още утре да купи няколко. На колене пред телевизора седеше млада четиригодишна госпожица, потънала в злощастията на зебра, жираф, маймунка и две плюшени мечета, които се опитваха да изчистят детска стая. Изобщо не забелязваше хаоса наоколо и следеше програмата, предназначена единствено за нея, а не за братчетата й близнаци.

Съпругата на Кони Хьоберг, Оса, разчистваше в кухнята след вечеря. Помагаше й шестгодишната й бъбрива дъщеря, която обожаваше да мие чинии. От мястото си на дивана Хьоберг долавяше гласчето й над шума от телевизора. Най-големият им син, осемгодишният Симон, бе отишъл след училище при приятел в съседната кооперация — с други думи, липсваше само един от фамилията.

Апартаментът на семейство Хьоберг беше смайващо подреден, особено като се има предвид колко души го обитаваха. Редът бе напълно задължителен за психическото равновесие на родителите и представляваше неизменен закон на дома. Когато следобед всички деца се връщаха и се захващаха с игри, къпане и подготовка на вечерята, неопитният наблюдател би останал с впечатлението, че цари пълен хаос. Но в девет вечерта, когато децата бяха в леглата, в апартамента не се забелязваха никакви признаци на движение.

Същото се повтаряше сутрин; макар седем души да се лутаха като замаяни кокошки в продължение на няколко часа, всички следи изчезваха, щом входната врата се хлопнеше след последния. Хьоберг се придържаше към правилото децата да възстановяват реда, след като са създали хаос. Всъщност той трудно си събираше мислите, ако нещата не са си по местата. В работата си като главен инспектор в отдел „Тежки престъпления“ се налагаше да организира мислите си логично, а това просто не се получаваше при отсъствието на ред.