Карин Герхардсен: Джинджифиловата къща

— Поздравяваме се.

— Досега никога ли не е имало нахлуване в къщата ви?

— Никога. Няма какво да се открадне тук.

Той мълчаливо се съгласи. Нищо от видяното в къщата не подсказваше да има нещо ценно, освен може би телевизора, макар и той да не беше нов. По стените висяха евтини репродукции и поставени в рамка снимки, а мебелировката — изключително оскъдна — датираше от 60-те и 70-те години.

— Засега това е всичко — обяви Хьоберг и затвори бележника. — Ще говорим отново друг път. Ще имаме грижата къщата да е в обичайния си вид, щом приключим, така че не се притеснявайте за това. Много ви благодаря — завърши той и протегна ръка.

Бегла усмивка пробяга по лицето й, когато ръцете им се срещнаха, и за момент тя му се стори доста мила.

Във вестибюла се сблъска със Санден — и той като него се бе отправил към кухнята.

— Тя каза ли нещо интересно? — попита Хьоберг.

— Маргит Олофсон ли? Не, нищо. Дошла тук със старата дама от болницата, убедила се в достоверността на приказките й и звъннала в полицията — отвърна Санден.

Хьоберг постави показалец върху устните си — знак за Санден да говори по-тихо — кимна към всекидневната и продължи шепнешком:

— Значи между тях няма никаква връзка?

— Не, освен че е медицинска сестра в отделението, където е лежала възрастната жена. Пациентката била сама и харесала сестрата. Маргит Олофсон няма нищо общо със случилото се — обясни Санден тихо.

Една от помощничките — Габриела Хансен — дойде при тях в коридора, като размахваше портфейл в ръка, напъхана в ръкавица.

— Май установихме самоличността му — обяви тя и извади шофьорска книжка. — Ханс Ванерберг, роден през 1962 година.

— Нещо друго интересно? — осведоми се Хьоберг.

Междувременно извади бележника от вътрешния джоб на сакото и си записа данните от шофьорската книжка.

— Няколко кредитни карти, визитка… Бил е брокер на недвижими имоти. Има снимки на деца. Дал е съгласие за донорство на органи, но вече е късно, предполагам. Намерихме и доста пари, значи не е било убийство с цел обир. Ще ви дам портфейла утре.

— Добре, благодаря — промърмори Хьоберг.

Информацията за снимките го депресира. Достатъчно тежко бе задължението му да съобщава за смърт, но когато имаше замесени и деца, трудно възпираше сълзите си. Ингрид Олсон излезе от всекидневната, подпомагана от сестрата.

— Ние ще тръгваме — обяви Маргит Олофсон на двамата полицейски инспектори. — Ще се погрижа да осигуря покрив за Ингрид.

— Много мило. Съжалявам, но не сме в състояние да направим друго — обясни Хьоберг. — Ще поддържаме връзка и с двете ви.

Успя да прикрие леката тръпка, пробягнала по тялото му, но усети, че устата му е по-суха от преди.

— Последен въпрос — обърна се той към Ингрид Олсон. — Ханс Ванерберг, към четирийсет и пет годишен, говори ли ви нещо?

— Не, ни най-малко — отвърна тя.

— Все пак си помислете, за да сме сигурни — подкани я Хьоберг. — Довиждане засега.

— Тя как ти се стори? — попита Санден, когато двете жени излязоха.

— Доста е въздържана. Проявява изненадваща незаинтересуваност. Но да не забравяме, че е в шок.

— Не се покрива с представата ми за класическата мила старица. Стори ми се нащрек. На горката медицинска сестра й се падна тежко бреме. Предполагаш ли, че ще отведе старата дама в дома си?

— Сигурно — отвърна Хьоберг. — Стори ми се грижовен тип. Да отидем да проверим дали са открили нещо интересно в градината.

Пресрещна ги Петра Уестман, млада полицейска помощничка.

— Открихме няколко следи от обувки — обяви тя, преди да попитат каквото и да било. — Времето е идеално и разполагаме с няколко много добри отпечатъка.

— Мъжки или женски? — попита Санден.

— Мисля, че са от два типа обувки — отвърна Уестман. — И двата са на мъже.

— Нещо друго?

— Не засега.

Тя отново потъна в сенките, а Хьоберг погледна тъжно към Санден.

— Ти дръж фронта тук, а аз ще отида до участъка да проверя Ванерберг. Сигурно е обявен за изчезнал. След това най-вероятно ще се наложи да се свържа със семейството — продължи той с въздишка. — Събери всички за обсъждане в единайсет утре.

Наведе се, за да махне сините калцуни, и ги пъхна в джоба на сакото. След това, приведен, за да се пази от вятъра, се отправи към колата на улицата.

На път за участъка пусна „Братя по оръжие“ на „Дайър Стрейтс“ и използва възможността да телефонира на Оса. Часът беше единайсет, но предполагаше, че тя все още се наслаждава на спокойствието след обичайната лудница да сложиш пет деца да спят.