Карин Герхардсен: Джинджифиловата къща

Апартаментът на улица „Скане“ до площад „Ниториет“ беше голям — петстаен, с обширна кухня, но въпреки това им беше тясно. Близнаците деляха стая, момичетата — също. Симон разполагаше със своя, ала в не толкова далечно бъдеще и момичетата щяха да имат нужда от самостоятелност. А и възникваше необходимостта от втора баня. Сутрин неизменно се събираха на опашка. За да я съкрати, а и да си осигури известно спокойствие, докато си прегледа вестника на масата за закуска, Хьоберг винаги ставаше пръв. В пет и половина се измъкваше от леглото, бръснеше се, вземаше душ, зареждаше кафеварката, правеше два сандвича със сирене и грабваше вестника. Обикновено разполагаше с двайсетина минути насаме, докато останалите от семейството се раздвижат, а после трябваше да бъдат свършени много неща за кратко време: да се стопли овесената каша, да се сменят памперсите, да се направят сандвичите, да се извадят и облекат дрехите, да се сплетат плитките, да се измият зъбите. И всичко това се извършваше под звука на постоянни брътвежи, топуркане на крачета, оправяне на легла, а проклетата кола с дистанционно управление сигурно кънтеше над главите на съседите долу. Не звучеше завидно, но Хьоберг искрено обичаше живота с децата си и с Оса никога не съжаляваха, че са създали такова огромно семейство.

Въпреки това беше редно да се преместят в по-обширно жилище, но беше трудно да се намери по-голям и хубав апартамент в града, а и определено щеше да е по-скъп. Къща в предградията не ги привличаше особено. Тук се бяха установили и се чувстваха щастливи. Разполагаха с училища, детска градина, децата имаха приятели и беше близо до работните места и на Хьоберг, и на Оса. Намираха се близо и до магазини, ресторанти и много от приятелите си. Не, трудно щяха да намерят по-добро място, където да живеят.

От кухнята чу голямата си дъщеря Сара напевно да подвиква: „Рибен пудинг, рибен пудинг, рибен пудинг. Не ми давай рибен пудинг, рибен пудинг, рибен пудинг…“, и се запита защо ли пее така, след като обожава пудинг със сьомга. В същия момент звънна телефонът и се чу тупване. Сара бе скочила от стола до кухненския плот, за да вдигне първа слушалката.

— Ало, Сара се обажда — изчурулика тя. — … Добре, а вие как сте?… Не, гледа „Болибомпа“… Добре, ще попитам. Чао засега.

— Кой е? — обади се Оса.

— Санден — извика Сара, вече препускаща на път за всекидневната. — Татко, Санден се обажда. Иска да говори с теб.

— Моля те наглеждай момчетата, Сара — поръча й Хьоберг и като вдигна Кристофър от корема си и го сложи да стъпи на стола, неохотно се надигна от дивана.

— Гадна работа — простена той, щом приключи телефонния разговор.

Вече си представяше недоволното смръщване на жена си и напълно я разбираше. Не беше мечтаната ситуация: предстоеше да се сложат пет деца да спят.

— Какво има? — попита тя.

— Възрастна жена, изписана от болница, се върнала вкъщи и намерила труп на пода в кухнята. За съжаление трябва да отида.

— Кой е човекът?

Подобни положения не допадаха на Оса, но тя изпитваше респект към професията на съпруга си. Позволяваше му да говори за работата си вкъщи и — доколкото съумяваше — изказваше разумни предположения за някои от текущите тежки случаи, с които бе ангажиран. Хьоберг често се възползваше от способността й да слуша и понякога тя го насочваше или му подсказваше посоки при заплетени казуси.

— Именно това е странното — отвърна Хьоберг. — Няма представа кой е. Лежи мъртъв в дома й, но никога не го е виждала.

— Ужасно — потрепери Оса само като си представи безжизнено тяло на пода в кухнята, особено ако ставаше въпрос за тяхната. — Няма ли вероятност да са се срещнали някъде? — добави замислено тя.

— Ще се наложи да разберем — отвърна той и я целуна по устните. — Може да отсъствам цяла нощ, не знам… Пази се.

— И ти. Желая ти късмет — добави тя и го погали по бузата, преди той да тръгне с уморена въздишка.

Старата жена се оказа не чак толкова стара — някъде към седемдесетте — и седеше на тапициран в тъмнокафяво диван от 70-те години. Беше облегнала патерицата върху един от краката си. Седеше тихо, взряна право пред себе си с поглед, който не издаваше за какво мисли. Не изглеждаше изплашена или тъжна, нито особено любопитна какво се случва около нея. В преддверието към всекидневната Санден разговаряше с жена на средна възраст, но дамата с патерицата не даваше вид, че слуша какво говорят. Зад златните рамки на очилата надничаха сиви очи като прошарената й късо подстригана коса. Светлосини панталони с изгладени ръбове обгръщаха тънките й крака, обути с черни обувки. Носеше сив вълнен пуловер по врата.