Карин Герхардсен: Джинджифиловата къща

Подпряна на патерицата, изкуцука през всекидневната, хвърли си недоволен поглед в огледалото и продължи към кухнята. Спря на прага и се пресегна към ключа за осветлението до вратата.

Докато извършваше тези действия, долови странна миризма. Старите, познати и обичайни миризми бяха налице, но ноздрите й долавяха и нещо непознато. Миришеше на кожа… На кожа и изпражнения ли?

Запали лампата.

В първия миг остана без дъх и застина ужасена, без да разбира какво всъщност вижда. След няколко секунди възприе гледката на мъртъв мъж върху пода и усети как я облива гореща вълна. С несигурни крачки стигна до стол край масата, изтегли го и рязко се отпусна на него. Не можеше да откъсне очи от окървавената плът, представлявала някога лице, и дълго седя там, като си мислеше единствено: вдишай, издишай, вдишай, издишай… Едва след няколко минути се успокои. И тогава установи, че всичко друго е наред. Нищо по кухненските плотове не бе докоснато, а столовете стояха симетрично разположени около кръглата маса. Не се забелязваха никакви следи от борба или насилие; само размазан от бой човек на пода. Мъртъв мъж. Господи, как е възможно?! И защо е тук, на пода в нейната кухня?

С голямо усилие се изправи отново и стигна до закачения на стената телефон в антрето. Взе слушалката и помисли за миг, преди да набере номера на таксиметровата служба. Поръча си такси — според диспечера щяло да пристигне до десет-дванайсет минути — и повтори всичко в обратен ред: върна чехлите в куфара, затвори ципа, обу си ботушите, изправи се и си облече палтото. Загаси осветлението, излезе и заключи. Тръгна по алеята с чанта през рамо и куфарчето в ръка. Подпираше се на патерицата. На тротоара изчака таксито да пристигне.

— Ингрид! — възкликна сестра Маргит изненадано. — Нали нямаше търпение да се прибереш вкъщи.

Маргит Олофсон, висока, на средна възраст, имаше закръглени форми и тъмночервена коса. Беше от типа жени, които излъчват майчинска загриженост и човещина.

— Сестра Маргит, станало е нещо ужасно.

— Ингрид, скъпа, седни. Изглеждаш напълно изтощена. Какво се е случило? Неразположена ли се чувстваш?

Маргит Олофсон хвана възрастната жена под ръка и й помогна да стигне до един от фотьойлите в чакалнята на болницата. Под бялата престилка се виждаха сини джинси.

— Не знаех какво да предприема — заговори Ингрид умолително. — Обърках се и не се сетих за друг, освен за теб. Има… Не се смей. На пода в кухнята ми има мъртъв мъж.

— Мили боже! Кой е?

— Не знам. Никога не съм го виждала. Не са влизали крадци. Нищо не е пипнато, нищо не е взето. Лежи там. И е мъртъв.

— Не звучи логично. Сигурна ли си, че е мъртъв?

— Напълно. Личи си… Съвсем неподвижен е.

— Сигурно много си се изплашила.

— Да, и затова се върнах тук.

— Разбира се, скъпа — утешаваше я сестра Маргит, прегърнала я през раменете. — Звънна на полицията, нали?

— Не… — призна Ингрид. — Изглеждаше така нереално… Не можех…

Първата мисъл на сестра Маргит беше да звънне в полицията и на социалните служби, но изведнъж я обзе съмнението, че Ингрид Олсон не е с всичкия си. Изгледа я замислено и изпитателно, после погледна часовника си.

— Ще направим така: смяната ми свършва след два часа и половина. Тогава двете ще отидем до къщата ти и ще решим какво да правим. Съгласна ли си?

— Би било чудесно…

— Нали не възразяваш да ме изчакаш?

— Не, разбира се.

— Междувременно ще уредя да хапнеш нещо. И ще ти намеря списания.

Бързо се отдалечи, а сабото й потропваше по каменния под. Върна се почти веднага с кафе, паста, няколко бисквити и куп списания.

— Така добре ли е?

— Да. Много ти благодаря, сестра Маргит.

— Ще се видим после. Довиждане засега.

Тя остана сама, но не се чувстваше самотна, защото беше убедена, че сестра Маргит ще се погрижи за всичко.

Най-после сестра Маргит се появи; вместо бяла болнична престилка сега носеше черна памучна туника под синьо разкопчано сако, което се вееше зад нея, докато бързо се приближаваше към Ингрид. Бялото сабо беше сменено от черни ботуши и стъпките вече не потропваха, а бяха напълно беззвучни.

— Колата ми е на паркинга — обясни Маргит усмихната. Подаде ръка на Ингрид и й помогна да се изправи. — Ужасно ли се отегчи?

— Не, никак. През цялото време четох.

Излязоха от болницата и бавно тръгнаха надолу по възвишението, в чието подножие започваше вита пътека между храсти до обширния паркинг. Отминаха няколко реда коли и накрая спряха пред бял форд „Мондео“. Сестра Маргит отключи колата с дистанционното и помогна на Ингрид да се настани.