Карин Герхардсен - Джинджифиловата къща

Винаги му беше приятно да се отпусне във вагона на метрото и да чете вестника на път към вкъщи. Работният му ден във фирмата за недвижими имоти започваше в седем сутринта. Така успяваше да се прибере достатъчно рано, за да прекара няколко часа с децата, преди да си легнат. Ставаше в пет и половина, а рядко си лягаше преди единайсет и трийсет, затова страдаше от хронично недоспиване. Но вече бе свикнал, а и след няколко години децата малко или много щяха сами да се грижат за себе си. Тогава с Пия щяха да се наспиват през уикенда.

Имаха три деца, три прекрасни деца. Независимо от своята упоритост, капризничене и невероятно количество енергия все още го правеха необикновено щастлив. Пия изпитваше същото. Познаваше я от колежа, но се събраха едва осем години по-късно, когато отново се срещнаха на някакво парти. Тя работеше на непълен работен ден като зъботехник в предградието, където живееха, и взаимоотношенията им продължаваха да са изключителни и след петнайсетгодишен брак. Бяха най-добри приятели и разговаряха почти за всичко.

В общи линии беше доволен от работата си, макар невинаги да ходеше с удоволствие на огледи през уикендите. Фирмата вървеше добре, а това беше основното. Работата като брокер по недвижими имоти означаваше свобода и разнообразие, а той и партньорът му отнасяха вкъщи добри пари в края на месеца, така че не се оплакваха поне във финансово отношение.

Като се има предвид откъде беше тръгнал, изпитваше известни колебания дали ще бъде щастлив възрастен. Беше единствено дете на самотна полуалкохолизирана фризьорка — когато въобще работеше — чийто единствен интерес бяха мъжете. Често се местеха и никъде не се установяваха за дълго. През годините идваха и си отиваха различни повече или по-малко пастроци. Като малък беше буен и шумен; сбивания и наказания изпълваха детството му. Очевидно е бил трудно дете. Това, разбира се, се отразяваше на оценките му, но необяснимо защо, в гимназията започна да се отнася сериозно към учението.

Именно тогава всичко се промени. Скоро след като постъпи в гимназията, майка му отново се премести, ала той реши да не я последва. Заживя в апартамент-студио и се налагаше сам да се грижи за себе си. През уикендите работеше на бензиностанция, вечерите посвещаваше на учене, игра на футбол и домашни задължения. По онова време израсна и завърши с отлични оценки. Толкова добре се справи в гимназията, че го приеха икономика в колежа.

И ето го сега: на връщане от добре платената му работа във фирмата, която той и партньорът му изградиха от нула, на път към скъпата му съпруга и обични деца в уютната крайградска къща. Тези мисли му бяха приятни, а чувството за удовлетвореност от себе си се засилваше от гледката на посърналите му угрижени спътници, насядали наоколо с нос, забит в безплатен вестник или в заскрежения прозорец. В стъклото видя отражението на някакъв нещастник, вперил поглед в него. Нима щастието му бе така очевидно? Това проблем ли беше? Няма значение, приемаше го.

Томас седеше малко пред мъжа — самия „крал Ханс“ — с гръб обратно на движението, за да го наблюдава. Не пряко — разположи се стратегически и нарочно допусна пътници между себе си и обекта на своя интерес — но добре виждаше отражението му в стъклото.

Изглеждаше спокоен и самоуверен. Потънал в собствените си мисли, със сгънат вестник в скута, той гледаше разсеяно през прозореца. От време на време по лицето му пробягваше тънка усмивка. Томас не откъсваше очи от отражението и се питаше какво ли го прави толкова щастлив. Някой чака ли го? Някой, който се радва, когато се връща вкъщи? Вероятно и той има завеси на прозорците и възглавници на дивана.

Мъжът плъзна поглед по пасажерите във вагона и за миг очите им се срещнаха в отражението на стъклото. Презрение ли долови в сините очи на Ханс? Нищо изненадващо, като се има предвид приведената стойка на Томас, разбърканата му коса и изплашените му очи. Той беше окаяник, който гледа страхливо срещнатите хора, ако въобще ги погледне.

За миг светлината угасна и в продължение на няколко секунди се възцари пълна тъмнина. Когато светна отново, мъжът се върна към заниманието си да наблюдава как капките се гонят по стъклото. Томас продължи да гледа призрака от детството си необезпокояван.

Замисли се за всички шапки, изчезнали на път от забавачката за вкъщи — едни, захвърлени по покриви, други — в минаващи камиони. Мислеше за рисунките, които би занесъл да покаже вкъщи в края на срока, ако — за радост на всички деца — не бяха потънали в отводнителния канал. Мислеше за скъсаните панталони, за изцапаните с кал пуловери, за ожулените колене и за Карина Ахонен, която често седеше в скута на учителката и беше солистка в хора. Именно тя решаваше, че ще рисуват коне, и всички деца рисуваха коне, коне, коне… Само това бе разрешено да се рисува. Неговите излизаха толкова грозни, че неизменно ги окачаха, за да им се присмиват всички.