Карин Герхардсен - Джинджифиловата къща

Вечерята на децата приключи и кухнята, дотогава пълна с живот и движение, се опразни. Външната врата се отвори и един обичан баща излезе от къщата и затвори след себе си за последен път.

С ръце в джобовете на палтото и с вдигната яка, за да се предпазва от есенния вятър, той закрачи бързо през квартала. Под светлината на уличните лампи се завихряха изсъхнали листа и при всяка крачка, когато подметката се опираше на земята, се чуваше хрущящ звук. Неподходящите за сезона обувки пропускаха и краката му бързо се намокриха. Трябваше да си сложи зимни обувки, но не разполагаше с време да се върне. Едва ли ще му отнеме повече от петнайсет минути да стигне до къщата за оглед, а на връщане в това лошо време ще се „почерпи“ едно такси.

Сви по по-широка улица, където се намираше търсеният адрес. Еднофамилните къщи в района бяха строени предимно през 20-те и 30-те години, а в градините им се извисяваха декоративни и овощни дървета. Вероятно това беше тя: стара къща, боядисана в розово, с дървена фасада и красиви френски прозорци. Дворът й, значително по-голям от градините наоколо, се спускаше към улицата, заобиколен от прекалено висок добре поддържан жив плет, твърде неподходящ и за малката постройка, и за двора като цяло. Насред живия плет от още по-нелепа черна метална порта започваше алея към къщата. Погледна пощенската кутия да се увери, че това е адресът: „Акербарсвеаган“ 31. Бутна едното крило на портата и влезе. Зад него крилото се затръшна със звън на метал.

Пое бързо по алеята, без да долавя аромата на изпопадалите по земята есенни плодове. Не забеляза и как една беззвучна сянка пъргаво се покатери по портата зад него и скочи върху влажната трева на моравата до алеята. Той се качи на верандата и натисна звънеца. Отвътре се чу ехото на звънеца, но нищо друго. Изчака минута-две и отново натисна бутона. Погледна си часовника — беше се явил на уговорената среща само с няколко минути закъснение и реши да мине отзад. Ако не се смятат уличните лампи, светлина струеше само от една стая на старата къща. Идваше от кухнята с изглед към задната част на парцела и живия плет, който очертаваше границата със съседния имот. Не можеше да стигне високо разположения прозорец на кухнята и затова се наведе, взе малка пръчка и я метна по стъклото. От вътре пак не последва реакция. Върна се отпред и провери дали вратата не е отключена. За своя изненада установи, че не е заключена. Навярно стопанинът беше стар и не чуваше добре.

— Ехо, има ли някой вкъщи? — провикна се той високо, но отговор не последва. — Ехо! — повтори още по-високо.

Реши да влезе. Старателно си избърса краката в изтривалката в антрето и затвори вратата след себе си.

След няколко седмици, прекарани в болницата, най-после отново щеше да се върне у дома. Най-после, защото копнееше да спи в своето легло, да седи сама пред своя телевизор и тя да решава коя програма ще гледа, докато пие своето домашно направено кафе. Липсваха й и ароматите на къщата — на нейния сапун, на нейните препарати, на домашните сладка — пропили се в стените.

От друга страна, въобще нямаше да й е лесно, защото, след като си счупи бедрото, се движеше мъчително и щеше да се оправя трудно сама. С годините интересът й към храната спадна; вече почти не усещаше вкуса й. Нямаше обаче как изобщо да спре да яде. В това отношение престоят в болницата се оказа практично нещо: поднасяха й всичко, не се налагаше нито да пазарува, нито да мие чинии.

Служителят от транспортния отдел постави куфарчето й пред вратата и изчака търпеливо тя да си извади ключодържателя от чантата. Внимателно пъхна ключа, завъртя го и вратата се отвори с лекота.

— Да ви помогна ли? — попита мъжът любезно.

— Не, не е необходимо. Ще се справя. Много благодаря — махна му тя за довиждане.

— Внимавайте и бързо се оправяйте — пожела й шофьорът.

Слезе заднишком по стълбите на верандата, за да се увери, че наистина ще успее да влезе сама в къщата.

Ингрид запали лампата на тавана, избърса внимателно обувките си в изтривалката, облегна патерицата в ъгъла до вратата и направи крачка към закачалката, където свали палтото си, като се крепеше на здравия си крак. Посегна към облечена в червено кадифе закачалка и окачи палтото. После направи още няколко крачки до столчето и приседна. Събу си кожените ботуши и ги постави под закачалката, пресегна се за куфарчето и отвори ципа на капака. Извади удобните чехли и плъзна крака вътре. Облягайки се на стената, успя да се изправи.