Карин Герхардсен - Джинджифиловата къща

Мислеше за голямата зелена кола на площадката за игра на двора: тя побираше само шест деца, а две трябваше да я бутат. Той и Катарина я бутаха всеки божи ден с плахата надежда все някога да им позволят да седнат вътре. Учителката уж настояваше на всяко дете да му дойде редът да се повози, ала по някаква причина винаги забравяше Томас и Катарина. Няколко пъти Томас успя пръв да се настани в колата, но винаги го изхвърляха и се налагаше пак да бута. Явно така е трябвало да бъде, защото учителката само се усмихваше с обичайната си сладка, характерна усмивка за учителка на деца в предучилищна възраст.

Веднъж, спомни си той, Ханс и Ан-Кристин грабнаха шапката му и започнаха да си я подмятат над главата му. Томас все не успяваше да я хване, но моментен импулс му даде кураж да грабне шапката на Ханс и да побегне с нея. Догониха го, естествено, пребиха го от бой и изтръгнаха шапката от ръцете му. Когато по-късно се прибра без шапка (както обикновено), майката на Ханс вече беше звъняла на бащата на Томас и бе изразила възмущението си, задето Томас е скъсал шапката на малкия Ханс. После изпратиха Томас при Ханс и майка му с десет крони да моли за прошка. Поради неизвестна причина собствената му липсваща шапка така и не бе спомената.

Мислите му бяха прекъснати, когато влакът спря и мъжът, когото наблюдаваше, се накани да слиза. Томас също се надигна, за да проследи сянката от миналото си.

Къщата се намираше на няколко минути път пеша от станцията на метрото „Еншеде Гард“. Притича през платното, зави наляво при училището и пое край къщите по „Треадсколан“. Скоро стигна до парка с обичайната зелена растителност и дървета — единствения спомен от старата детска градина, на чието място в края на 80-те години изградиха нови жилищни сгради. Сви по опасаната с храсти пешеходна пътека към детската площадка, част от комплекса. В пясъчника седяха две мърляви деца с дъждобрани, а трето — на година и половина — се крепеше на най-горното стъпало на пързалката.

— Моля те, Моа, дръж се да не паднеш и да не се нараниш — извика той, преди да стигне до пързалката.

На лицето на момиченцето грейна широка усмивка и то мигом се обърна и заслиза. Двете по-големи деца се втурнаха към баща си. Той се постара хем да ги прегърне, хем да ги държи възможно по-далеч от себе си.

— Здравейте — поздрави ги. — Внимавайте. С работния костюм съм. Само ще ви целуна, а после отиваме да намерим мама.

В този момент Моа се хвърли с главата напред към него и се наложи той да жертва чистото си сако, но в замяна получи влажна целувка по брадичката. В отчаян опит да не нанесе повече щети върху сакото понесе дъщеря си, протегнал ръце пред себе си, а двете по-големи деца го следваха по петите. Щом прекоси прага на къщата, я остави на пода.

— Ехо! — провикна се той. — Водя три мръсни прасенца. Имам нужда от помощ. Свалете си ботушите, преди да влезете — нареди той на двете по-големи деца и приклекна, за да съблече най-малкото.

Пия се появи усмихната, облечена в джинси и бяла блуза, вързана на кръста, а гъстата й тъмна коса бе събрана на конска опашка.

— Здравей, скъпи — приветства го тя. Наведе се и го целуна по врата. — Как мина денят ти?

— Добре, но след малко отивам на оглед на къща. Тук, в квартала е, така че ще е за час, час и нещо. Да нахраним ли децата сега, за да вечеряме с теб, щом си легнат?

— Добре. В колко ще излезеш?

— След половин час, но първо ще ти помогна с децата.

Най-накрая успя да свали дъждобрана на момиченцето и то се втурна напред с радостни възгласи. Другите деца се бяха съблекли сами и след като нахвърляха всички дрехи по пода в антрето, също потънаха в къщата. Той направи отчаян опит да изчисти сакото, но без никакъв видим резултат. Пия вдигна ботушите и горните дрехи и ги понесе навътре. Ханс затвори вратата след себе си.

Никой от тях не забеляза мъжа, който внимателно ги наблюдаваше през оголените клони на люляковия храст в другия край на детската площадка.

Томас изгуби представа колко време е дебнал в тъмнината, но във въображението си се намираше вътре, в топлата уютна кухня. Ухаеше на разтопено масло и пържено месо. Отначало децата тичаха от стая в стая, заети с различни игри, но след време се успокоиха и едно по едно седнаха на масата да се хранят.

Томас не си спомняше кога за последен път е ял в присъствието на други хора. В службата обядваше в стола. Да, имаше и други хора наоколо, но той винаги седеше сам. Родителите му не бяха сред живите, нямаше братя и сестри, никакви роднини, с които да се вижда, и никакви приятели. Сигурно е приятно да се връщаш вкъщи и някой да те чака! Колко чудесно би било да има приятел — човек, с когото да говори за значителни или незначителни неща, с когото да хапват заедно понякога. И колко по-забавно щеше да е готвенето, ако приготвяш нещо и за друг, а не само за себе си.