Карин Герхардсен: Джинджифиловата къща

Хьоберг се приближи, за да я поздрави. Тя се извърна към него с възпитано, но не особено заинтересувано изражение. Той й протегна ръка и се представи, а жената отвърна с вяло ръкостискане и кимване.

— Бихте ли изчакали тук? Ще се върна да поговорим — помоли я Хьоберг любезно.

— Тук ще ме заварите — отвърна тя монотонно и продължи да се взира в пространството.

Хьоберг отиде във вестибюла. Санден му хвърли бърз поглед и кимна към кухнята, докато продължаваше да води разпита. Хьоберг огледа бегло високата едра жена — някъде между четирийсет и пет и петдесет и пет годишна. Независимо от угрижения й вид и сериозния тон му се стори, че долавя живи пламъчета в зелените й очи. Впечатляващата й тъмночервена коса се разпиля, когато се извърна към него, за да го погледне в очите. Поради неясна причина му стана неловко и той извърна лице. Изпита внезапна жажда, а по гърба му пролазиха тръпки.

Приближи прага между вестибюла и кухнята и известно време остана загледан в мъртвото тяло. После огледа кухнята, но не влезе. Отваряше му се възможност да си състави впечатление за местопрестъплението, преди да се появят фотографите, лаборантите, техниците и полицаите. Първото впечатление от местопрестъплението обикновено се оказваше важно и той не побърза да прекрачи прага.

В кухнята не се забелязваха следи от борба. Всичко си стоеше на мястото, не се виждаха преобърнати мебели. Работните повърхности и кухненският плот бяха чисти, а по средата на кръглата маса имаше малка плетена покривка с празна купа за плодове и свещник. Мъртвият мъж лежеше на пода пред хладилника. Беше облечен в синьо шушляково яке с вдигнат наполовина цип, панталони цвят каки и кафяви кожени обувки. Лицето му беше почти напълно обезобразено; от носа му бе изтекла малко кръв на пода. Иначе изглеждаше спокойно изтегнат по гръб върху чамовото дюшеме.

Хьоберг загърби кухнята и мина между Санден и жената във вестибюла. Долови приятен аромат на ненатраплив парфюм. Излезе отвън и повика екипа. Фотографът и лаборантите вече знаеха какво им предстои, но той даде разпореждания на полицаите да оградят района и да огледат двора. Възнамеряваше да разпита собственичката на къщата, преди да я освободи.

— Името ви Ингрид Олсон ли е? — попита Хьоберг.

— Да — отговори Ингрид лаконично.

— За съжаление трябва да ви помоля да напуснете къщата за известно време. Не може да останете тук, докато провеждаме разследването.

Тя го погледна безизразно и не каза нищо.

— Имате ли къде да прекарате нощта?

— Ще говоря със сестра Маргит.

— Сестра Маргит ли? — учуди се Хьоберг.

— Да. Току-що ме изписаха от болницата, върнах се вкъщи и намерих тялото. Не знаех какво да правя, затова помолих сестра Маргит да ми помогне.

— Разбирам. Бихте ли ми разказали всичко отначало?

Ингрид Олсон описа случилото се съвършено безизразно, но Хьоберг я слушаше внимателно и от време на време или си записваше нещо в бележника, или задаваше въпрос. Спокойствието й по отношение на случилото се го удивяваше, но от друга страна, беше по-добре, че не е напрегната. В края на краищата, щеше да продължи да живее в къщата, а мнозина в нейното положение сигурно щяха незабавно да поискат да се преместят. Но що за човек, питаше се той, приема извършването на убийство в дома си със свиване на рамене. Вероятно такива хора изключват новините, когато съобщават за война или страдания, а на улицата си извръщат главата, сблъскат ли се с улични музиканти или с кутия за събиране на дарения за бедстващи деца. Хьоберг съзнаваше, че интуицията е важно оръжие в неговата професия, но понеже не желаеше да прави прибързани заключения, реши, че Ингрид Олсон всъщност е по-разстроена, отколкото показва.

— Значи не познавате мъртвия мъж? — продължи той. — Напълно сигурна ли сте?

— Никога не съм го виждала — отвърна тя твърдо.

— Имате ли деца или роднини, които имат достъп до къщата?

— Никой няма достъп до къщата. Не, нямам деца.

— Откога живеете тук?

— От шестнайсет години. Преместих се, за да съм по-близо до сестра си, когато съпругът ми почина.

— Преди това къде живеехте?

— Израснах в Йостерокер и живях там, докато не се преместих тук.

— Значи сестра ви живее в квартала?

— Тя почина.

— Моите съболезнования. Кой е знаел, че сте в болница? Или по-точно: кой е знаел, че не сте си вкъщи?

— Не мога да кажа. Възможно е съседите да са се досетили. Или пощальонът. Не знам.

— Поддържате ли връзка със съседите?