Вал Макдърмид - Смърт в сенките

Коментарът беше излишен. Андрю Хорсфорт беше клиничен психолог. Работеше от години в една психиатрична клиника, чиято репутация падаше след всяко независимо проучване в нея. Хорсфорт разчиташе на това, което Фиона презрително наричаше „гадателство“ при профилирането, и се гордееше с предполагаемите си прозрения, твърдейки, че се дължат на дългогодишен практически опит. „Което би било чудесно, ако за него бе възможно изобщо да прозре нещо извън собствената си личност“, бе отбелязала саркастично Фиона след една негова лекция. Според нея Хорсфорт бе имал чист късмет в първия случай, когато бе призован да изгради психологически профил на престъпника, и той не пропускаше да изиграе тази карта, като осигуряваше на пресата всякакви цитати и изказвания, каквито биха си пожелали. Когато полицията арестуваше някого в рамките на следствие, в което той бе участвал като профайлър, никога не забравяше да подчертае заслугите си; ако обаче имаше провал, той никога не бе по негова вина. Фиона бе повече от сигурна, че Хорсфорт ще изгради профила по мярка за Френсиз Блейк.

— В такъв случай аз излизам от играта — каза тя категорично.

— Имаш късмет, че можеш да го направиш — отвърна Стив с горчивина. — Решиха да пренебрегнат твоето мнение на професионалист и моето лично убеждение. Ще му пуснат примамка. И операцията ще бъде организирана от Хорсфорт.

Фиона поклати отвратено глава.

— О, по дяволите! — избухна тя. — Ама че идиотска идея! Щях да кажа същото, дори да бях убедена във вината на Блейк. Има минимален шанс да изтръгнеш някакво сведение, което може да ти послужи пред съда, ако му пуснеш обучен психолог с дългогодишен терапевтичен стаж. При най-добро желание съвместната работа на някое младо момиче от вашите с идиот като Хорсфорт може да доведе само до катастрофа.

Стив прокара пръсти през оредяващата си тъмна коса и я отметна от челото.

— Да не мислиш, че не съм им го казал? — той стисна плътно устни.

— Знам, че си им го казал. Знам, че не си по-малко вбесен от мен — тя стана, отиде до прозореца и се загледа навън. Не можеше да допусне някой да забележи колко унизена се чувстваше, дори близък човек като Стив. После допълни: — Аз бях дотук. Приключих със столичната полиция. Никога повече няма да работя с теб и твоите колеги.

Стив я познаваше достатъчно, за да не се опита да спори с нея. Беше толкова вбесен от пренебрегването на собствената му професионална преценка, че известно време бе мислил дори за оставка. Но за разлика от Фиона, за него не съществуваше алтернативно занимание, в което би могъл да приложи познанията си. Затова пропъди мисълта за оставка и реши да не робува на засегнатото си самолюбие. Надяваше се, че и Фиона ще се успокои след време. Но засега нямаше да намеква нищо подобно.

— Не мога да те обвинявам, Фай — каза той тъжно. — Ще ми липсваш.

Фиона вече се бе овладяла и отново се обърна към него.

— Преди да приключиш този случай, ти предстои да съжаляваш за още много неща — каза тя меко. Още тогава й стана ясно какви неприятности могат да възникнат. Служители на криминалната полиция, притиснати от обстоятелствата да арестуват някого на всяка цена, подстрекавани от недобросъвестен психолог, който им казва това, което искат да чуят — те нямаше да се успокоят, докато не вкарат някого зад решетките, все едно кого.

Не изпитваше никакво удоволствие от доказателството за правотата си.

Средновековната крепост на Толедо е построена на скалисто възвишение, заобиколено почти изцяло от виещото си дефиле на река Тахо. Укрепеният стар град предлага прекрасни гледки. Постройки с цвета на пчелен мед, огрени от слънцето, се спускат по склоновете на хълма, увенчан с пищната катедрала и по-строгия силует на двореца Алкасар. Това беше всичко, което Фиона си спомняше от един прашен и горещ ден преди тринайсет години, когато се разхождаше из града с още трима приятели.

Бяха решили да отпразнуват приключването на докторските си дисертации с една обиколка на Испания. Бяха наели един възстар фолксваген микробус, обикаляха и отмятаха градове и забележителности. Представите й за Толедо бяха свързани с Ел Греко, Фернандо и Исабела, с магазинчетата, чиито витрини бяха претъпкани с брони и мечове, както и с изключително вкусното ястие от пъдпъдъци, което им бяха сервирали. Ако тогава някой беше казал на младата обещаваща психоложка, че един ден ще се върне тук като консултант на испанската полиция, тя щеше да реши, че е употребил халюциногенни субстанции.