Вал Макдърмид - Смърт в сенките

— Това, на което бих обърнала внимание сега, са фантазиите, които Блейк описва в писмата си и разговорите със следовател Ричардс. Съдейки по своя опит, бих очаквала наличието на някои съвсем конкретни елементи в сцените, които рисува въображението на убиеца. Обектът на фантазиите му би трябвало да бъде много младо момиче или жена, не по-възрастна от двайсетина години, каквато е била Сюзън Бланчард. Те са по-податливи — и във въображението, и в действителност. В сценариите, които убиецът разиграва в мислите си, жената е обект. Фантазиите му се въртят около власт, насилие, поведение, което предизвиква у обекта прояви на страх. Би си представял как я заплашва с нож, причинява й болка, принуждава я да моли за милост — Фиона замълча и отпи голяма глътка от виното си. — Поради факта, че я е убил на открито, бих очаквала и сцената на фантазиите да е някъде на открито, в парк, гора или нещо подобно.

Но при Блейк не намираме нищо такова. Почти всички описания, направени пред следовател Ричардс, включват елементи на воайорство. Пише и говори за трети човек, който наблюдава и понякога се включва в секса. Признавам, и в неговите фантазии има елементи на насилие и подчинение, но те звучат по-скоро като игра и явно не предполагат причиняването на истинска болка. Но според мен решаващо е друго — във всички сценарии, които описва на жената, която иска да вкара в леглото си, жената, с която се разхожда из лондонските паркове — във всяка описана сцена сексуалните контакти са на закрито. В погребалното бюро, където работи, в канцеларията, където работи тя, в запустял склад, в собствения му дом. Нито една от тези подробно описани сцени не протича под открито небе.

Да не пропуснем и намерената в дома му порнографска литература. Действително, материалите са много — видеокасети и списания, при това доста крайни, с участието на млади жени и момичета. Но ако списъкът е точен, почти никъде няма садомазохистичен секс, само воайорски сцени и групов секс.

— Искаш да кажеш, че Блейк не отговаря на изискванията за ролята на убиеца — каза Стив категорично.

— Ако съди по резултатите от вашата операция, всеки непредубеден психолог с необходимата квалификация би стигнал до същото заключение — отвърна Фиона.

— Но има и още нещо, нали? — намеси се отново Кит. — Мислиш, че си разбрала какво се е случило всъщност, така ли е?

Стив тъкмо се канеше да намаже една филия с пастет, но застина на място и повтори:

— Така ли е?

Фиона започна да си играе със салфетката.

— Не е това, Кит. Не знам кой е убиецът на Сюзън Бланчард. Но залагам професионалното си име, че който и да е убиецът, не е Френсиз Блейк — тя си пое дълбоко дъх и продължи. — Но мисля, че той е видял убиеца. Блейк е воайор. Затова възприема парковете по този особен начин. Обича да наблюдава отстрани. Ето какво се е случило според мен онази сутрин на Хампстед Хийт. Той се криел в храсталака, надявал се е някоя двойка да се уедини там. Но това, което видял, било нещо много по-различно. Френсиз Блейк стоял и гледал, докато някой друг изнасилил и убил Сюзън Бланчард. И това се оказало най-вълнуващото нещо, което бил виждал през живота си.

Възцари се абсолютно мълчание — като след бомбена експлозия. Кит беше предположил какво ще бъде заключението й още от самото начало, но категоричното й твърдение го стъписа. Стив притвори очи и отпусна глава, потривайки гърбицата на носа си с два пръста.

— Не е ли малко прибързано, Фай? — попита той.

— Отговаря съвършено на всички данни, за разлика от останалите теории — каза тя, взе бутилката и напълни отново чашата си, сякаш се подготвяше за защита на хипотезата си.

Стив вдигна очи и срещна погледа й. Искаше да й повярва, не на последно място защото тази теория му откриваше нови възможности за задвижване на следствието. Но съзнаваше, че слабостта му към нея можеше да го подведе. Винаги бе рискувал, защитавайки заключенията й пред шефовете си, и досега те винаги се бяха оказвали верни. Но този път цялата му кариера зависеше от начина, по който щеше да приключи случаят Сюзън Бланчард. Ако допуснеше нещата да се объркат още повече, с него щеше да бъде свършено. Никой не би го критикувал, ако оставеше случаят тихомълком да бъде прехвърлен към архива на нерешените престъпления. Обществеността щеше да остане с убеждението, че са хванали убиеца, но поради некадърност са провалили обвинението срещу него. Но ако настоеше да рискува и да продължи разследването въз основа на хипотезата на Фиона, трябваше да бъде почти стопроцентово сигурен в достоверността й. Той се изкашля и каза: