Вал Макдърмид - Смърт в сенките

— Всеки път й се хващам на въдицата. Разиграва сцената с чаровната усмивка и трапчинката и ме прави на последна глупачка.

— Не се ядосвай, тя погажда този номер на всички — Кит се пресегна за нова чаша вино. — Всички се хващаме, когато разиграва любимата си роля — „очарователна възрастна дама“. Освен това ми се струва, че тя наистина имаше нужда от няколко успокоителни думи. Не се шегуваше ни най-малко, като разказваше, че хората са се изнервили покрай смъртта на Дрю. Редакторът на Адам точно ми разказваше, че Джорджия категорично отказала обиколката за представяне на новата си книга — освен ако издателят не й осигурял лична охрана.

Фиона изсумтя.

— Джорджия Лестър би пропуснала такава възможност за отявлена самореклама единствено ако някой й зашие устата. Сам знаеш, че е така. Не помниш ли, че след атентата на ИРА в Докландс се появи на онази премиера в книжарница на „Уотърстоун“ в Хампстед, съпроводена от куче следотърсач?

Кит се ухили.

— Никой не може да те обвини в слабост към Джорджия, нали?

— Е, това е, защото за разлика от теб, мен не облъчва с неустоимия си чар. Не съм от подходящия пол.

Кит разпери ръце.

— Тя просто не е в състояние да постъпва по друг начин, скъпа. Нали я познаваш. Влезе ли й някакъв бръмбар в главата, губи всякаква представа за действителността. Редакторът на Адам каза, че ги била подлудила. Заплашвала да мине към друго издателство, да уведоми пресата, че се страхува за живота си, защото издателите отказват да й осигурят защита.

— Знам, че ти е приятелче, но ако отделяше за писане половината от енергията, която влага в саморекламата, книгите й щяха да стават по-добри, а не по-слаби с течение на времето — отбеляза цинично Фиона.

Кит постави пръст на устните си.

— Шт. Говори по-тихо. Току-виж си дала някоя идея на издателите й. Нищо не би вдигнало тиражите по-успешно от една смърт при драматични обстоятелства. Доколкото разбрах, предварителните заявки за новата книга на Дрю са се удвоили след смъртта му.

— Не ме учуди особено — въздъхна Фиона. — Дали да не го кажеш на ченгетата? Я си представи, че Дрю е искал да сменя издателството. Издателят решава, че като го губи така или иначе, би могъл поне да вдигне приходите като за последно.

Кит поклати скръбно глава.

— Такова ниско мнение за издателския бизнес! Да се чуди човек откъде си го възприела.

— Напоследък общувам прекалено много с писатели, та няма от кого да прихвана доброта и хуманност.

Кит прие остротата с усмивка.

— Наистина ли мислиш, че убиецът на Дрю няма да нанесе нов удар? Или просто се опитваше да успокоиш Мери Хелън?

Фиона сви рамене.

— Ако можех да предсказвам бъдещето, досега да сме взели голямата печалба от лотарията. Честно казано, не знам. Но ако повтори, жертвата няма да е автор на уютни криминални романчета като Мери Хелън. Ще избере някой от авторите на черни трилъри.

Лицето на Кит застина.

— Искаш да кажеш, някой като мен?

— Само не ми казвай, че досега не ти е минавало през ума?

Незабелязано за хората около него, мъжът в сако от туид наблюдаваше Кит Мартин от другия край на залата. За каквото и да говореше с приятелката си, нещо очевидно го бе смутило сериозно — това поне беше очевидно. Очите му се бяха разширили и обикновено подвижното му лице бе застинало като маска. Чудесно, каза си мъжът с дълбоко задоволство. Радваше го мисълта, че Кит Мартин е обезпокоен.

Ако всичко вървеше по план, Кит Мартин скоро щеше да има още по-сериозна причина за безпокойство. Устните на мъжа се извиха в презрителна усмивка, прикрита от брадата и мустаците. Видя как Мартин хваща приятелката си подръка и я превежда през претъпканата книжарница към изхода. Сбогува се с приятелите си набързо и разсеяно. Каквото и да му бе казала тази жена, думите й наистина го бяха стреснали.

Сега, когато основният обект на омразата му вече го нямаше, мъжът се запровира между хората към масата, където бяха поставени чашите с вино. Поднесе чашата си на сервитьора, за да я допълни, благодари с кимване и отново потъна в тълпата. Бяха останали тук-там още няколко писатели, но те не бяха достойни дори за презрението му, камо ли за някакво сериозно внимание. Той имаше достатъчно високо мнение за себе си и знаеше, че могат да го интересуват само най-добрите. Точно в това се криеше и проблемът още от самото начало. Сега вече разбираше. Те бяха принудени да предлагат само най-доброто — затова му бяха причинили толкова зло.