Вал Макдърмид - Смърт в сенките

Не е никак трудно да проследяваш автори на криминални романи. Привикнал съм да наблюдавам хора, върша го от години. Суетата им е много изгодна за мен. Виртуалното пространство е задръстено от техните уебсайтове, дават интервюта наляво и надясно, и постоянно си организират срещи с читателите.

Затова реших, че има смисъл да започна с някое наистина голямо име — така работата ми ще се улесни. Реших, че най-добрият начин да направя впечатление ще бъде да ги накарам да сърбат това, което сами са си надробили. Не би било достатъчно просто да ги убия. Държа от самото начало да стане ясно, че нито едно от предстоящите убийства не е случайно. Мисълта за това, което ги очаква, ще ги накара да страдат много повече. Аз искам удовлетворение.

За да може наказанието да отговаря на престъплението, трябва първо да класифицирам престъпленията. Списъкът ми е готов. Класирал съм ги в зависимост от това кой от тях е най-достъпна мишена. Ето как съм подредил моите кандидати за екзекуция.

1. Дрю Шанд

2. Джейн Елиъс

3. Джорджия Лестър

4. Кит Мартин

5. Ения Фланъри

6. Джонатан Луис

Сега остава само да реша как точно да ги смъкна от пиедесталите.

Те ме поставиха в клетка. Но би трябвало да знаят, че животното в клетка озверява.

Сами са си виновни.

Фиона слизаше с усилие по тясната пътечка. Добре поне, че бе избрала обувки с нисък ток за пътуването. Пътеката не беше много стръмна, но утъпканата червеникава пръст беше осеяна с дребни камъчета — потенциална опасност за глезените, независимо от токовете. Каза си, че трябва да провери с какви обувки е била Мартина Албрехт, когато е била убита. Това би могло да им изясни дали е последвала доброволно убиеца до мястото на убийството.

Берокал, който вървеше пред нея, забави крачка и се обърна, издишвайки голям облак цигарен дим. Миризмата напомни на Фиона големите огньове, които обитателите на Северна Сахара палят с камилска тор.

— Всичко наред ли е? — попита той.

— Да — кимна тя, настигна го и се възползва от спирането, за да се огледа. Намираха се в тесен пролом с плоско дъно, който се виеше встрани от пътя. Високите скали от двете им страни вече препречваха гледката към околовръстното шосе, което минаваше по южния бряг на Тахо. Не съществуваше никаква опасност фаровете на преминаващи коли да стигнат дотук. Скалистите склонове бяха обрасли с оскъдна растителност. Там, където наклонът беше по-малък, се виждаха и няколко ниски дръвчета.

— Почти стигнахме — каза Берокал. — Виждате ли тези храсти пред нас? Трябва само да минем през тях.

Той отново заслиза, последван от Фиона.

— Сигурно е носел фенерче — отбеляза тя, когато се озоваха сред високите храсти, които почти се сключваха над главите им. Димът от цигарата на Берокал се връщаше в лицето й. Тя се опита да диша през устата, докато излязоха от гъсталака.

— Надали тя би слязла дотук с него в противен случай — отвърна Берокал. — Не бяха открити никакви следи от боричкане нито горе на шосето, нито по пътеката.

— С какво е била обута?

Берокал й се усмихна като на многообещаваща ученичка.

— Сандали с ниски подметки. Да, очевидно е влязла в капана, без да се усъмни.

От другата страна на храсталака имаше малка просека. Малко по-далеч от двете страни на пътеката се издигаха две разкривени маслинови дървета. Един униформен полицай стоеше в сянката пред просеката. Той пристъпи напред и ръката му се плъзна към пистолета. Когато видя Берокал, отстъпи и козирува. Цялата просека беше все още опасана с познатите ленти за ограждане на местопрестъпление. Лентите бяха вече изпоцапани и раздърпани. Фиона забеляза червеникавокафявите петна по пътеката и растителността наоколо — единственият признак, че тук някой е загинал от насилствена смърт. На фона на далечния шум от движението по шосето се чуваше птиче чуруликане. Винаги се бе удивлявала на начина, по който светът продължаваше ежедневното си съществувание, без да обръща внимание на трагедията, която се е случила наблизо.

След онова, което се случи с Лесли, Фиона често кръстосваше улиците на града, изпълнена с гняв и недоумение защо хората продължават да живеят така, все едно нищо особено не е станало. Разбира се, в най-тесния смисъл на думата, случилото се действително не ги засягаше. Но и тогава, и сега Фиона бе убедена, че обществото получава престъпниците, които заслужава. Бруталните престъпления не се пораждаха от нищото — корените им се криеха в престъпленията на обществото, което те смущаваха. Този възглед не беше особено добре приет сред пазителите на закона, и докато работеше с полицията, Фиона предпочиташе да не го огласява.