Вал Макдърмид - Смърт в сенките

Фиона помълча и прибра косата си назад. Стив едва сега забеляза тъмните кръгове под очите й.

Тя продължи. Тонът й вече беше спокоен и безстрастен. Говореше като човек, който изнася лекция.

— Убиецът в „Сега и завинаги“ отвлича жертвите си. Причаква ги на някой междуселски път и се преструва се, че е закъсал с колата — посред бял ден, за да не събуди подозренията им. После ги откарва обратно в леговището си и ги удушава. Накрая ги одира, нарязва ги на парчета и ги складира като разфасовано месо в кланица.

Известно време Стив гледа мълчаливо Фиона. Звучеше ужасно, но ако приемеше първоначалното й предположение, трябваше да стигнат до този извод.

— И ти мислиш, че същото се е случило и с Джорджия Лестър?

Фиона го погледна право в очите.

— Умирам от ужас, защото имам чувството, че точно това е станало с нея. Кажи ми, че съм параноичка, моля те.

— Психологът си ти. Сама знаеш, че за параноя може да се говори, когато не съществуват никакви поводи за страх. Това, което описа току-що, може да не е съвсем убедително, но не е и напълно неоснователно.

Стив се приведе напред, отпусна лакти на коленете си и сключи пръсти. Колкото и да се стараеше да говори скептично, част от него вече приемаше теорията на Фиона.

— Какво прави с останките на жертвите в книгата?

— Убиецът има фирма за търговия — месо на едро — в града, където живеят и жертвите му. Казал е на подчинените си, че един от фризерите във фирмата е развален и го държи заключен. В него складира жертвите си. Така че, ако съм права, логично е да търсим тленните останки на Джорджия на пазара в Смитфийлд. Двамата с Антъни живеят съвсем наблизо.

Стив притвори очи и се зачуди как точно ще убеди следователите, които се занимаваха с издирването на Джорджия Лестър, че им трябва разрешение за претърсване на хладилниците на пазара в Смитфийлд.

— Последен въпрос — каза той. — Мислиш ли, че убийствата са свързани с писмата?

Фиона сви рамене.

— Не знам. Първото, което си помислих, когато прочетох писмото до Кит, беше, че този, който го е писал, не е убиец. В нито едно от писмата, които видях, авторът не се хвали с извършено убийство — което би трябвало да се очаква, ако беше и убиец. Най-общо казано, авторите на подобни анонимни писма имат по-различна нагласа от хората, които наистина извършват убийства. Но колкото повече продължава тази история, толкова повече съм склонна да се усъмня в преценката си. Ако съществуват двама души, единият от които разпраща анонимни писма със заплахи до автори на криминални романи и втори, който пък ги убива, е изключително трудно да повярвам в обикновено съвпадение.

— Но ние не знаем дали Джейн Елиъс и Дрю Шанд са получавали подобни анонимни писма, нали? От Ирландия ме увериха, че не са намерили нищо подобно в кабинета на Джейн Елиъс.

Макар и склонен да приеме аргументите на Фиона, че се е появил сериен убиец, лично за себе си Стив не искаше да се примири с мисълта, че писмата представляват действителна заплаха. Защото ако беше така, най-близкият му приятел би трябвало да бъде следващата жертва на убиеца. Имаше чувството, че се вледенява само като си го помислеше.

Фиона се взираше безизразно в лицето му. Думите му минаваха край ушите й и не можеха да уталожат тревогата, която я гризеше отвътре като червей.

— Знам само едно — ако наистина съществува такъв сериен убиец, Кит почти сигурно е в списъка на жертвите му, дори авторът на писмата да е друг. Той отговаря на всички изисквания, също като Джорджия. Трябва да предприемеш нещо, Стив.

Докато вървяха по оживената Холборн Стрийт, Фиона беше необичайно мълчалива. Бяха се упътили към едно тихо кафене, където Стив бе уговорил да се срещнат с инспектор от полицията на Централен Лондон. Настроението й видимо хармонираше с мрачното небе и високите, тъмни викториански сгради, надвиснали над тях, докато вървяха към Фарингдън Роуд. В опит да я изтръгне от мрачните й мисли, Стив попита:

— Твоята дипломантка има ли обичая да кани на вечеря мъже, с които току-що се е запознала?

— За Тери ли говориш?

— Покани ме на вечеря.

— Доколкото виждам, все още не може да контролира импулсите си — Фиона като че ли се поразвесели.

— Често ли го прави? — повтори Стив, странно потиснат от тази представа.

— Дали кани често почти непознати мъже на вечеря? Не, не мисля така. Но има слабостта да се подчинява на всякакви пориви, хрумвания и вдъхновения, без да се замисля.