Робърт Лъдлъм - Парижкият вариант

— Съжалявам, доктор Смит, но приятелят ви е преместен в самостоятелна стая на четвъртия етаж, тъй като е излязъл от комата. Не са ли ви уведомили?

— Не бях в Париж и вероятно не са успели да се свържат с мен. А мога ли да се видя с доктор Дюбост?

— О, той си тръгна… Тази нощ не е дежурен.

— Е, нищо… Утре ще поговоря с него. Бихте ли ми дали номера на стаята, в която е преместен доктор Целербах?

Коридорът на четвъртия етаж беше безлюден. Джон тръгна към стаята на Марти и стомахът му се сви от лошо предчувствие. Къде се беше дянала охраната? Ръката му се плъзна под шлифера и стисна валтера. Тук имаше нещо, което не му харесваше. Надяваше се тревогата му да е напразна, но не беше зле да има готовност за най-лошото. Размина се с няколко сестри и пациенти, но така и не се мярна никой от охраната.

Вратата на стаята на Марти беше затворена. Завъртя дръжката и се вмъкна вътре странично, дебнешком, насочил напред валтера.

Стаята беше празна. Всичко сякаш се завъртя пред очите му. Нямаше следа от Марти, нито от Питър, нито от охраната. Направи няколко крачки с изопнати до краен предел нерви и видя двата трупа, проснати в ъгъла. Около тях се беше образувала локва кръв, която вече започваше да засъхва по края.

Убитите бяха облечени в бели престилки с болнични маски на лицата. Бяха намушкани с двуостър нож, от бърза и опитна ръка. Възможно ли беше това да е дело на Питър? Но тогава къде бяха той и Марти? И защо я нямаше охраната? Явно още никой от персонала не подозираше какво се беше разиграло тук. Питър и Марти като че ли бяха потънали вдън земя.

Чу сигнала на предавателя си.

— Макс? Ти ли си? Какво има?

— Обади се Ранди. Птичето се готви да отлети. Има си и компания. Двамата с Аарон тръгват след тях. Тя ще ни насочва.

— Веднага идвам.

Смит още веднъж обгърна с поглед стаята. Питър беше достатъчно опитен, но все пак, ако беше успял да измъкне Марти оттук, къде можеше да го е отвел? Още повече, че Марти беше в почти безпомощно състояние… А и какво се беше случило с легионерите и с хората на МИ-6, които охраняваха стаята денонощно?

Можеше ли да се надява, че Питър и Марти са невредими и са на сигурно място? Ами ако терористите бяха успели по някакъв начин да отвлекат вниманието на охраната, за да измъкнат под носа им Питър и Марти и приятелите му вече не бяха между живите? При тази мисъл студ пропълзя по жилите му.

Трябваше незабавно да уведоми полицията, ЦРУ и Фред Клайн за случилото се. Ако Марти и Питър бяха още живи, трябваше да намери начин час по-скоро да се добере до тях.

Той прибра предавателя и пистолета и хукна надолу по стълбите. Отвън го чакаше крайслерът с включен двигател. Макс отвори вратата и Джон скочи вътре почти в движение.

Малкият черен микробус зави надясно по булевард „Сен Мишел“ и продължи на юг. Аарон го следваше от разстояние.

— Мисля, че отива към булевард „Периферик“ — предположи Ранди и повтори същото в предавателя, за да даде възможност на Джон и Макс да се ориентират. Широкият булевард „Периферик“ опасваше като обръч централната част на Париж.

— Така изглежда — кимна Аарон. Той намали малко разстоянието между форда и микробуса от страх да не ги загубят на някой завой и десетминутното преследване да се окаже на вятъра.

Микробусът беше взел доктор Акбар Сюлейман и спътника му от паркинга на хотел „Сейнт Сюлпис“ и беше потеглил толкова бързо, че не остави на Аарон и Ранди време за излишно колебание. Те го последваха незабавно, като се свързаха с Макс в движение.

Микробусът действително се беше насочил към булевард „Периферик“, където зави на запад. Ранди веднага информира Макс. Не след дълго микробусът излезе на шосе А10, но на разклона с шосе А11 не се отклони на запад към Шартър, а продължи в южна посока, към река Лоара и старинния град Орлеан.

Изминаха часове. Микробусът неочаквано сви по второкласния път Д51, който отиваше на запад, а след малко все така изненадващо продължи по тесен междуселски път, засенчен от клоните на дърветата. Нощта беше мастиленочерна, беззвездна и само благодарение на умелото шофиране на Аарон не бяха изгубили от поглед микробуса, който почти се сливаше с мрака. Няколко километра по-нататък микробусът отби в алеята, която водеше към една ферма, и Аарон удари спирачки.

Автомобилът беше скрит от шубраците и надвисналите клони и нямаше опасност да ги забележат.

Двамата с Ранди се спогледаха.

— Сега какво?

— Ще се приближим и ще наблюдаваме — и Ранди тръгна да слиза от колата.