Робърт Лъдлъм - Парижкият вариант

Напрегнатата среща на президента с висшия команден състав, която протичаше в Овалния кабинет, беше прекъсната от неочакваната поява на секретарката — мисис Пайк.

Сам Кастила се смръщи, но очевидно ставаше въпрос за нещо важно, иначе Естел не би си позволила да ги безпокои.

— Какво има?

— Съжалявам, сър… Обажда се генерал Хенц.

Президентът побърза да вдигне слушалката.

— Ало? Карлос? Как вървят нещата при теб?

Събралите се в заседателната зала наостриха слух.

— Нищо ново през последните двайсет и четири часа, господин президент — сухо отвърна генералът, но президентът го познаваше достатъчно и долови по тона му, че нещо не е наред. — На територията на Европа няма никакви смущения в сателитните връзки и компютърните системи.

— Това все пак е нещо… А какво ново за терористите?

— И тук все същото — мрачно каза Хенц. — Засега сме в задънена улица. — Той сякаш се поколеба за миг. — Мога ли да бъда откровен, сър?

— Държа на това, Карлос. Какъв е проблемът?

— Разговарях с подполковник Джон Смит — военния лекар, когото сте изпратили да се заеме с разследването. И… след тази среща у мен се породиха известни опасения. Останах с впечатлението, че Смит е доста… объркан и не разполага с конкретни факти. Затова пък е готов да заподозре всеки, включително и мен. Доколкото разбрах, има някакви съмнения, че един от най-приближените хора на генерал Ла Порт е забъркан с терористите. Изобщо рови се, разпитва насам-натам, но както ми се струва, без особен резултат…

Президентът уморено въздъхна:

— Смит прави каквото трябва, можете да сте сигурен в това.

— Бих искал да бъда… Но начинът му на действие малко ме притеснява. Не смятате ли, че е редно да включим в разследването повече хора и да не разчитаме единствено на него? Не подценявам способностите му, но все пак в ситуация като тази е добре да се подсигурим максимално…

Президентът Кастила поклати глава. Разбираше накъде бие генералът — ако в Средния изток бяха изпратили цяла дивизия, която да претърси района къща по къща за терористи, това вероятно щеше да го успокои. Това, че подобна стъпка можеше да доведе до избухването на трета световна война, беше отделен въпрос. Сега обаче не беше моментът да спори с генерала.

— Ще имам предвид съображенията ви, генерал Хенц — увери го. — И ако внеса някакви промени, ще ви уведомя своевременно. Напомням ви обаче, че ЦРУ и МИ-6 също работят по случая.

Отсреща настъпи кратка пауза.

— Да, сър — мрачно каза най-после генерал Хенц. — Благодаря ви, че ме изслушахте. Дано опасенията ми се окажат неоснователни.

— Аз ти благодаря, че се обади, Карлос.

Този разговор остави у президента Кастила тягостно чувство. Той остана известно време замислен, с приведени рамене, вперил поглед в надвисналото небе отвън и потоците дъжд, които сякаш заплашваха да удавят земята. Подобна гледка по никакъв начин не можеше да разведри душата му. Защото, колкото и да се опитваше да убеди генерала, че ситуацията е под контрол, дълбоко в себе си и той беше доста обезпокоен.

Какво би станало, ако Първи секретен не откриеше навреме молекулярния компютър?

Не искаше дори да си го помисли.

Обърна поглед към своите съветници и висшите военни, които чакаха мълчаливо. Каквото и да им кажеше в този момент, думите му трябваше да ги мобилизират, но без да предизвикат паника. Най-после заговори, вперил поглед в килима, който изобразяваше картата на Съединените щати.

— Както разбрахте, току-що разговарях с генерал Хенц от НАТО. В Европа за момента всичко е спокойно. През последните двайсет и четири часа е нямало никакви електронни диверсии.

— Не знам… — подхвърли началник-щабът на президента, генерал Аурей. — На мен лично това ми се струва странно. Какво би трябвало да означава? Затишие пред буря? Възможно ли е електронните терористи вече да са постигнали целта си? Или най-лошото тепърва предстои?

Енергичен мъж в средата на шейсетте, Чарлс Аурей говореше с резкия, грубоват глас на стар военен, а на челото му се беше врязала бръчка.

— Възможно е нашите ответни мерки да са се оказали достатъчно ефикасни и да са ги спрели — предположи Емили Пауъл-Хил, съветникът по въпросите на националната сигурност. Тя седеше с изправен гръб на един от столовете, делова и изискана от глава до пети, както винаги.

Началник-щабът на армията, генерал-лейтенант Айвън Гереро, кимна в подкрепа на тези думи. Цялата му набита месеста фигура излъчваше увереност — качество, което в армейските среди понякога се цени повече и от интелекта.