Робърт Лъдлъм - Парижкият вариант

Ранди се надигна и безшумно последва мъжа. В едната си ръка държеше предавателя, в другата — беретата.

Мъжът спря на ъгъла и се огледа. Ранди долепи гръб до стената и затаи дъх. Фаровете на минаващ автомобил осветиха фигурата на мъжа — беше нисък и слаб, с черна права коса до раменете и характерните за жителите на Минданао високи скули. Ранди предположи, че нямаше трийсет години. Значи това беше доктор Акбар Сюлейман. Изглеждаше притеснен не на шега. Продължи да се оглежда, но като че ли нямаше намерение да пресича улицата.

Ранди прошушна в предавателя:

— Спря. Като че ли чака някого. Опитай се да се придвижиш до улица „Комбре“ възможно най-бързо.

Миг по-късно малък черен седан „Субару“ заби спирачки пред доктор Сюлейман, задната врата се отвори, той скочи вътре и седанът рязко потегли. Ранди стигна до пресечката точно когато там спря втори автомобил, също черен — „Форд Виктория“. Едновременно с нея иззад ъгъла изскочи Джон и двамата се метнаха на задната седалка на колата.

Шофьорът даде газ и потегли в посоката, в която беше изчезнал седанът „Субару“.

— Макс засече ли седана? — задъхано попита Ранди.

— Да, бъди спокойна — отвърна шофьорът, който беше не друг, а Аарон Айзъкс, шефът на Ранди.

— Чудесно, карай след тях.

Аарон хвърли поглед назад и попита:

— Ще ни представиш ли един на друг? Предполагам, това е Смит? Или може би Хауел.

— Подполковник Джон Смит, доктор по медицина. Работи за военното разузнаване — издекламира Ранди. — А това е Аарон Айзъкс, моят шеф. Ето, вече се познавате.

Джон усети върху себе си проучващия поглед на Айзъкс. Това не го учуди — девизът на хората от ЦРУ беше „Съмнявай се във всичко“.

Предавателят на Айзъкс запращя и мъжки глас докладва:

— Седанът току-що спря пред хотел „Сейнт Сюлпис“, остави двама мъже и потегли. Мъжете влязоха в хотела. Някакви инструкции?

Ранди се наведе напред и каза в предавателя:

— Следвай автомобила, Макс.

— Дадено, сладурче.

— Върви по дяволите.

Аарон я погледна.

— Към хотела ли сме?

— Четеш ми мислите.

След няколко минути стигнаха хотела и спряха една пряка по-надолу. Ранди огледа сградата и се обърна към Аарон:

— Какво знаеш за това място?

— Евтин хотел, средна хубост. Преди години е служил за подслон на артистичната парижка бохема. Понастоящем тук отсядат предимно северноафриканци и туристи, които не разполагат с много средства. Няма странични и задни изходи.

Отново чуха гласа на Макс в предавателя:

— Седанът е бил взет под наем. Резервацията е направена по телефона. Поръчали са и шофьор. Във фирмата няма никакви данни за клиентите.

— Връщай се при хотела — въздъхна Ранди. — Ще вземеш Аарон, а ние ще задържим форда.

— Значи ли това, че тази вечер няма да си свободна?

— Дръж се прилично, Макс, или ще се оплача на жена ти — заплаши го Ранди.

— О, да, съвсем забравих, че съм женен… — Връзката прекъсна.

Ранди поклати глава.

Двамата с Аарон започнаха да си разпределят предстоящите задачи, но Джон изведнъж ги прекъсна:

— Трябва да мина и през болницата, Ранди. Марти сигурно вече се е събудил, а и ще имаме нужда от помощта на Питър.

— Но доктор Сюлейман може да излезе всеки момент…

— Така е, но ако Макс ме закара до болницата, ще се върна бързо. А и можем да държим връзка помежду си с предавателите.

— Не знам… Все пак ми се струва рисковано…

— Не, не е. Едва ли си правят труда да засичат безжичните разговори на територията на Париж, които не ползват сателитна връзка. Освен това може би още не знаят, че сме по петите на доктор Сюлейман. На този етап вероятността да бъдем подслушвани е нищожна, уверявам те. Затова спокойно можем да си изпращаме съобщения по предавателите. Ако Сюлейман излезе, само ми кажи и ще се придвижим по най-бързия начин.

След като се разбраха за това и Аарон предложи да остане с Ранди, докато Джон и Макс се върнат, Джон тръгна с Макс, който току-що беше пристигнал с крайслера.

— Имате ли аптечка в колата? — попита Джон.

— Да, в жабката е. Да няма някакъв проблем?

— Нищо сериозно… Драскотина.

Джон вдигна ризата си, почисти раната от куршума и я намаза с антибиотичен крем. Справи се бързо и когато наближиха болницата, превръзката беше готова.

Джон прекоси забързан огромното фоайе на болницата „Помпиду“ и взе ескалатора до интензивното отделение. Нямаше търпение да види Марти и да се увери с очите си, че състоянието му се е подобрило. Легитимира се на дежурната сестра, която даваше информация за пациентите.