Робърт Лъдлъм - Парижкият вариант

Баща й вдигна глава от записките си.

— Какво друго ми остава? — въздъхна.

Изглеждаше стар и уморен.

Лицето на Терез също беше бледо и посърнало, а косите, които преди се разстилаха по раменете й, гладки като коприна, сега падаха в безреда. Елегантният вечерен костюм, омачкан и замърсен, беше заприличал на дрипа, но Терез отказваше да го свали от гърба си. Единственото, което беше склонила да приеме от похитителите, бяха чифт бедуински чехли.

— Би могъл да кажеш „не“ — тихо отвърна тя. — Никой освен теб не може да работи с молекулярния компютър. Щяха да се окажат с вързани ръце.

— А аз вече щях да съм мъртъв. Както и ти.

— И бездруго ще ни убият…

— Не! Обещаха ми.

Терез горчиво се изсмя.

— И ти им вярваш?! На тези престъпници… на тези убийци?!

Шамборд замълча. „Имам ли друг избор?“, прочете Терез в помръкналия му поглед.

След малко баща й отново се залови за работа. Трябваше да провери най-внимателно свръзките между отделните части на компютъра — и най-малкото недоглеждане можеше да навреди на работата му.

— Знаеш, че са замислили нещо ужасно. — Гласът на Терез звучеше настоятелно. — Ще станеш ли техен съучастник? Ще допуснеш ли да умрат невинни хора?

— Знаеш, че не съм престъпник.

— Не си… Но си сключил сделка с дявола. Заради мен. Моля те, не го прави!

— Не съм сключил никаква сделка — отвърна Шамборд, без да вдига очи, като продължаваше да преглежда жичките и тръбичките.

Дъщеря му се взираше в него изпитателно, като че ли се опитваше да проникне зад мрачно свъсеното чело, да разгадае мислите му.

— Кого се опитваш да заблудиш? Мен? Или себе си? Обещал си да извършиш нещо чудовищно, при условие, че ме освободят… Но, татко, това е прекалено висока цена.

Шамборд изведнъж рязко се извърна на стола си и каза натъртено:

— Аз трябва да взема това решение. Изборът е мой.

Изведнъж Терез трепна. Зад гърба й стоеше Мавритания. Както обикновено, тя по-скоро усети, отколкото чу приближаването му.

— Позволете да се намеся в разговора ви, мадмоазел Шамборд, но мисля, че гледате на нещата прекалено трагично. Когато мисията ни приключи и вече няма да се нуждая от услугите на вашия баща, всички ще си тръгнат по живо, по здраво. Но преди това ще се случи нещо, което ще разклати трона на Сатаната, за да възтържествува най-после справедливостта и нещата да си дойдат на мястото. Аз също не искам да се пролива излишна кръв, уверявам ви.

Терез го гледаше с нескрита неприязън.

— Не си хабете думите… Няма да се хвана на въдицата ви.

— В такъв случай няма да се опитвам да ви убеждавам — все така учтиво отвърна Мавритания, — въпреки че недоверието ви ме наскърбява.

И той се обърна към баща й, вече с делови тон:

— Скоро ли ще имате готовност за действие?

— Казах ви, че са ми необходими два дни.

Тонът на Мавритания остана непроменен, само очите му леко се присвиха.

— Срок, който вече изтича, доктор Шамборд… Но аз разчитам на вас и знам, че няма да ме разочаровате.

Смит, Ранди и Хаким Гата, дребничкият, уплашен до смърт лаборант от института „Пастьор“, отминаха високите сгради по булевард „Монпарнас“ и продължиха навътре по тесните улички на най-живописния и бохемски квартал на Париж, където още живееше духът на отминалите времена. Пролетта беше в стихията си и животът кипеше — уханието на цъфнали дръвчета се смесваше с мириса на бои и марихуана. Слънцето току-що беше залязло и по небето още догаряха кехлибарени отблясъци.

Тримата вървяха мълчаливо, но Хаким изведнъж попита с треперещ глас:

— Когато ви покажа улицата… нали ще мога… да си вървя?

Той беше слаб като вейка, с къдрави коси и поглед на диво зверче, хванато в капан. Живееше точно над доктор Акбар Сюлейман.

— Още не — отвърна Ранди, която го държеше за ръката и почти го мъкнеше след себе си. — Стигнахме ли? Коя точно е сградата?

— Н-н-номер петнайсет — отвърна момчето. Зъбите му тракаха.

— Кой етаж? — попита Джон.

— Т-т-трети. Обещахте, че ще ми платите и ще ме п-п-пуснете да си ходя…

— Има ли заден вход?

Хаким кимна.

Джон се обърна към Ранди:

— Аз влизам. Ти мини отзад.

— Я почакай! Откога започна да даваш нареждания?

— Защо? — погледна я учудено Джон. — Да не би да имаш по-добра идея?

— Не — отвърна Ранди, като хвана за яката Хаким, който изглеждаше готов да побегне. — Но следващия път не се дръж като командир, ясно ли е?

— Съжалявам…

— Извиненията се приемат. Хайде. Да действаме. Току-виж Сюлейман разбрал, че сме разпитвали за него, и реши да духне. В теб ли е предавателят?