Робърт Лъдлъм - Парижкият вариант

— Ще отлетя от тук… Проклети Луцифер, нямаш власт над мен!

Но скоро лекарството подейства и съпротивата на Марти отслабна. Главата му клюмна, клепачите му натежаха и той се отпусна на възглавницата.

Сестрата и Питър се спогледаха.

— Вие сте истински приятел, мистър Хауел. Повечето хора биха изгубили ума и дума…

— Толкова по-зле за тях — мрачно отвърна Питър.

Сестрата го потупа по рамото и излезе от стаята.

Питър отново остана сам с приятеля си. Невъзможността да ползва електронна комуникация или клетъчен телефон за пръв път сериозно го притесняваше. Той въздъхна. Да можеше някак да се свърже с Джон и Ранди и да им съобщи за Марти… Освен това му се искаше да събере малко повече информация за последните часове на генерал Мур, но и това щеше да почака — за момента беше като с вързани ръце…

Нечии стъпки зад гърба му го изтръгнаха от тези мисли.

Питър рязко се извърна.

— Ранди?

В същия миг осъзна, че това не можеше да бъде Ранди, и посегна към оръжието си.

Но преди да е извадил от кобура деветмилиметровия „Браунинг“, усети металното дуло, опряно в тила му, и застина. Имаше работа с някой, който беше наистина добър. И освен това не беше сам.

Смит затвори последната от папките, поръча си още една бира и се облегна назад. Беше оставил на Ранди съобщение, че ще я чака в кафе „Серф Ажил“. Това беше любимото му кафене в долната част на града, недалеч от мястото, където преди време беше пристанището на риболовните корабчета. Рибните пазари все още бяха в този район, а ресторантите и бистрата предлагаха рибни специалитети, но самата река вече течеше под земята, затворена в канал от тухли и бетон, който минаваше под булевард „Анспар“.

Разбира се, съзнанието на Смит в момента беше далеч от всичко това. Беше си избрал една от масите отвън, на тротоара, за разлика от останалите посетители, които след поройния дъжд, който се беше изсипал само преди час, предпочитаха да не рискуват. Това го устройваше напълно — така беше по-далеч от любопитни очи и уши.

След посещението си в Генералния щаб на НАТО беше сменил униформата с цивилни дрехи — памучни панталони, карирана риза, тъмносиньо сако и спортни обувки — в случай, че му се наложи да потича. Сакото също беше много съществен елемент от облеклото му, тъй като скриваше пистолета. Не беше подбран случайно и черният шлифер, преметнат на облегалката на стола — с него щеше да се слее с мрака на нощта и с уличните сенки.

Докато отпиваше от бирата си и следеше с поглед облаците, които все още пробягваха по небето, Джон прехвърляше през ума си информацията, получена от НАТО. От досието на капитан Дариус Бонард беше успял да научи някои доста интересни факти, които Ла Порт или съзнателно беше премълчал (от солидарност с адютанта си), или просто не им отдаваше особено значение. Например това, че преди брака си с „очарователната“ французойка Бонард веднъж вече е бил женен — в Алжир. Дали междувременно е приел или не исляма, не се споменаваше, но във всеки случай беше прекарвал много от отпуските си в Алжир с жена си и нейното семейство.

Не ставаше ясно защо впоследствие се е развел, липсваха и бракоразводни документи, което беше доста странно. Джон знаеше, че за много терористи, както и за шпионите, беше характерен двойственият начин на живот — те се адаптираха бързо към новата ситуация, приспособяваха се към средата и поведението и привичките им се променяха коренно, поне на пръв поглед.

И така, Дариус Бонард, дясната ръка на заместник-главнокомандващия силите на НАТО, в момента беше изпратен по служба някъде в Южна Франция, тоест — недалеч от Толедо.

Джон замислено въртеше в ръце чашата с бира, когато спрялото от отсрещната страна на улицата такси привлече вниманието му. При вида на стройната фигура на Ранди на лицето му се появи усмивка — с конската си опашка и леките пъргави като на момиче движения, тя изглеждаше съвсем млада, не повече от двайсетгодишна. Помаха му и забърза към него, а Джон изведнъж осъзна, че вече не мислеше за София всеки път, когато я погледнеше.

— Здравей! — засия насреща му Ранди. — Какво ти е? Изглеждаш така, все едно си видял призрак…

— Къде се загуби?! — опита се да й се скара той. — Вече бях започнал да се тревожа…

— Много мило от твоя страна — засмя се Ранди. — И както се оказва, напълно излишно.

Тя седна срещу него и се огледа за келнера.

— Имай малко търпение и всичко ще ти разкажа. Току-що пристигам от Париж. Отбих се да видя Марти…