Робърт Лъдлъм - Парижкият вариант

— Един мой познат, който работи за МИ-6, успя да различи един много специфичен техен сигнал — поясни Смит.

— Централна Азия? Тоест… бившите съветски републики — таджики, узбеки, киргизи? Казахи?

Смит отново кимна. Хенц замислено въртеше в ръце една от папките на бюрото си. Най-после му я подаде с думите:

— Доколкото разбрах, се интересувате от досието на капитан Бонард и президентът ме помоли да ви го предам. Ето, заповядайте. Тук е събрана цялата информация, до която Овалният кабинет със съдействието на французите успя да се добере. Да си призная, изненадам съм, че проявявате подозрителност спрямо адютанта на генерал Ла Порт… Та той е сигурен човек и освен това работи буквално под носа ми.

— С ваше позволение, генерале, това изобщо не го поставя вън от подозрение. Дори напротив.

— Хмм… Искате да кажете, че сте готов да заподозрете всеки? Дори и мен?

Смит си спомни обзелите го съмнения при посещението на мнимия „санитар“ и се усмихна мрачно, решен да бъде откровен докрай.

— Не изключвам възможността техният човек да е доста нагоре по етажите, сър.

— Дявол да го вземе… — промърмори Хенц и смръщеният му поглед прониза Смит като лазер. — Какво излиза? Не разполагаме с нищо конкретно, освен с факта, че опасността е реална и че една многонационална, мултиетническа банда разполага с действащ молекулярен компютър и държи в ръцете си човека, който може да борави с него, а така също и дъщеря му… Което никак не е добре, откъдето и да го погледнеш. Остава да зададем въпроса: А сега — какво?

— Сега трябва да ги открием, колкото е възможно по-скоро.

— И как по-точно ще стане това?

— Още не знам…

Хенц вдигна въпросително вежди, а лицето му изведнъж стана тъмномораво:

— Как така „не знаете“?! Ако и вие не знаете, тогава кой?

— Съжалявам, сър. Правим всичко възможно и бих искал да мога да ви кажа, че вече сме постигнали някакъв напредък, но истината е, че разполагаме само с догадки. Тази война е такава.

— Което никак не ми харесва. Свикнал съм да водя истински битки — лице в лице с противника. Но явно времената се променят — първо проклетата война във Виетнам, а сега и това… Май вече остарявам и е дошъл моментът да отстъпя мястото си другиму — завърши той с горчивина.

— Ще се справим, сър — увери го Джон.

— Ще трябва.

Хенц въздъхна и даде да се разбере, че разговорът им е приключил.

Джон взе папките от бюрото, отдаде чест и излезе от кабинета на генерала. Възнамеряваше веднага да продължи към Брюксел, за да се види с Ранди. Но докато вървеше по коридора, чу името си. Извърна се и видя широко усмихнатия генерал Ла Порт.

— Добър ден — поздрави го Смит.

— Радвам се да ви видя, полковник Смит — прогърмя гласът на генерала. — Трябва да поговорим. Надявам се, че не ви задържам. Кабинетът ми е наблизо — заповядайте да изпием по чаша кафе.

Джон последва генерала в кабинета му. Ла Порт се разположи в масивен кожен фотьойл, подобен на онези в аристократичните английски клубове — тази мебел като че ли единствена би могла да понесе тежестта на огромното му тяло. Старинното писалище също изглеждаше достатъчно солидно. Джон седна на стол от епохата на Луи Пети — направо изящен в сравнение с креслото на генерала.

Млад френски лейтенант им поднесе кафето почти незабавно.

— И така, оказва се, че нашият Емил е жив, което е чудесно, но е отвлечен, което никак не е добре… Сигурен ли сте, че не грешите, полковник?

— Напълно, сър.

Ла Порт се намръщи.

— Значи сме били подведени… Останките от тялото, отпечатъците от пръстите, ДНК материалът в документацията на Сюрте… някой съвсем съзнателно се е опитал да ни заблуди и трябва да се признае, че почти успя… Но благодарение на вас вече знаем истината, както и това, че баските са били само за параван, а зад тях стои друга организация… Нали така?

— Точно така — кимна Джон. — Поръчителите на атентата са от терористичната групировка „Щитът с полумесеца“. Това е новосформирана мултиетническа организация на мюсюлмански екстремисти, предвождани от някой, когото всички наричат мосю Мавритания.

Генералът ядосано отпи от кафето си.

— Излиза, че самият аз неволно съм ви подвел с информацията, която ми беше подадена. Приемете моите извинения, полковник.

— Всъщност сведенията за „Черния пламък“ ме насочиха и ми помогнаха да стигна до всички тези факти — спокойно отвърна Смит. — Дори съм ви благодарен за помощта.

— Това все пак е някакво успокоение… — въздъхна французинът.