Робърт Лъдлъм - Парижкият вариант

От време на време Джон спираше, за да се освежи в някое крайпътно заведение или просто отбиваше встрани и слизаше да се поразтъпче, но най-вече искаше да се увери, че не го следва хеликоптер или някой малък самолет. Засега поне нямаше причини за безпокойство. Въпреки това бдителността му не отслабваше и продължи да прилага същата тактика, докато наближи покрайнините на Монс, разположен на петдесет и пет километра югозападно от Брюксел. Сраженията и битките бяха част от историята на Монс (наричан още Берген на фламандски) от две хилядолетия насам, още откак римските легиони избрали това място на северната граница на империята за свой укрепен лагер. Тук по-късно генералите на Луи XIV водили своите безконечни битки с Джон Чърчил, дук на Марлборо. Тук по време на Френската революция станали няколко кървави сражения, а след това през Първата световна война британските гарнизони претърпели едно от най-тежките си поражения, тъй като противниковите сили ги превъзхождали многократно.

Така че съвсем закономерно това място беше избрано за седалище на Генералния щаб на НАТО и за централен офис на главнокомандващия силите на НАТО в Европа — американския генерал Карлос Хенц. Разположен на няколко километра извън историческия град, щабът на НАТО заемаше доста голяма площ на територията на огромен парк. На входа на парка беше пропускът (най-обикновена казармена будка), а надолу по алеята стърчаха цяла редица пилони, от които се развяваха знамената на страните членки на НАТО, както и знамената на Обединените нации. В дъното на алеята се издигаше двуетажна бледокафява сграда, а зад нея — няколко още по-неприветливи постройки.

Смит представи документите си на пропуска и обясни, че трябва да докладва на завеждащия медицинския отдел, който, разбира се, също беше с армейски чин. Поради завишените мерки за сигурност офицерът от охраната се обади в медицинския отдел, за да получи потвърждение, а колегата му през това време оглеждаше Джон от глава до пети като под лупа и още веднъж внимателно провери документите му.

Когато най-после охраната пропусна автомобила му, Смит зави вдясно по V-образното разклонение, паркира на обозначеното място и отиде пеша до главния вход на сградата, където беше окачен огромен надпис „Генерален щаб на НАТО за Европа“. Емблемата на НАТО, в зелено и златисто, също се виждаше отдалече. Вътре служителят от рецепцията го упъти към втория етаж, където вече го очакваше старши сержант Матиас. Той отдаде чест с присъщия си рязък войнишки маниер, и го поведе по безкраен коридор към кабинета на генерал Карлос Хенц.

Слабичкият жилав генерал го изгледа изпод вежди и попита троснато, както обикновено:

— Е, полковник, толкова наложително ли беше всичко това?

Смит отдаде чест и отвърна искрено:

— Съжалявам, генерале. Идеята не беше моя.

— Тези цивилни… — промърмори Хенц и посочи на Смит един от столовете с кожена тапицерия.

— Седнете. Ето информацията, която изпратиха хората на президента. — Той побутна към Смит някаква папка. — Колкото до „Щита с полумесеца“, мисля, че ударихме на камък. Нито ЦРУ, нито моите хора успяха да се доберат до някаква информация. Изглежда, групировката е новосформирана… — Той въздъхна. — Още малко и ще започнат да никнат като гъби… Е, полковник, с кого си имаме работа? Някакви араби, доколкото разбрах.

— Не само араби, сър. Мюсюлмани от най-различна националност. Освен араби има и афганистанци, и всякакви други, включително и един фулан от Северна Нигерия. Водачът им по всяка вероятност е от Мавритания. Общо взето, обединява ги това, че независимо от етническата си принадлежност, всички са верни последователи на исляма.

Генералът слушаше внимателно, а четирите звезди на униформата му войнствено проблясваха, сякаш отправяха предизвикателство към терористите, към сивия дъждовен ден и наскоро погълнатия обяд. Погледът му беше напрегнат, като че трескаво преценяваше всеки аспект на ситуацията. Този път заплахата беше съвсем реална — толкова реална, че тръпки го побиваха. Той се завъртя на стола си — с гръб към Смит и с лице към прозореца. Това явно му помагаше да се концентрира. След малко гласът му прогърмя:

— Значи са събрани отвсякъде, така ли? От Турция? Малайзия? Индонезия?

— Възможно е някои от членовете да са от там — кимна Смит. — По всяка вероятност има и представители на централноазиатските племена.

— По всяка вероятност? — Генералът рязко се завъртя на стола си и го изгледа.