Робърт Лъдлъм - Парижкият вариант

— Да видим… Колкото до Мавритания, той най-вероятно е заминал на юг. Знаеш, че е от Африка и още от времето на Ал Кайда следите му обикновено са водели натам. Най-често се подвизава или в Испания, или в Северна Африка — от там обикновено нанася и ударите си. Имаме информация, че е бил женен в Алжир… поне веднъж.

— Все пак… не разполагаме ли с нещо по-конкретно? Някакви адреси, имена?

— Още не. Но издирваме усилено.

— Добре, а… имаме ли някаква информация за терорист на име Абу Ауда? От племето фулани, ръст — значително по-висок от средния, около петдесетте или по-възрастен. Очи с много необичаен зеленикав цвят.

Айзъкс поклати глава.

— За пръв път чувам това име. Но сега ще проверя. — Той вдигна телефона. — Ало? Каси? Ще ме свържеш ли с Ленгли? Много е спешно. — Той издиктува данните на Абу Ауда и отново се обърна към Ранди. — Искаш ли да знаеш какво научихме по въпроса с експлозията в института?

— О, Аарон, как да не искам?! Казвай!

Айзъкс мрачно се усмихна.

— Може да се окаже някаква следа… Знае ли човек? Получихме обаждане от един от парижките агенти на Мосад и той твърди, че в „Пастьор“ работел някакъв филипинец, докторант, чийто братовчед преди време се бил опитал да постави бомба в щабквартирата на Мосад в Тел Авив. Нашият учен бил от Минданао, където действа Ислямският фронт за освобождение „Моро“ под ръководството на Абу Саяф, един от съмишлениците на Бен Ладен. От друга страна, самият той не поддържал никакви съмнителни контакти и от години не се бил връщал в Минданао.

— Тогава кое го прави подозрителен? — вдигна вежди Ранди. — Това, че братовчед му е бил замесен с терористите?

— Вечерта, когато е станала експлозията, филипинецът е трябвало да бъде в института за провеждането на някакъв много важен експеримент. Той обаче се обадил на шефа си, че не се чувства добре и няма да може да отиде. Лабораторията им е точно под тази на Шамборд — всички негови колеги са мъртви или тежко ранени.

— Разбирам… И от Мосад смятат, че той е бил вътрешният човек?

— Именно. Въпреки че засега няма сериозни доказателства. Охраната на института не е от най-строгите, но все пак би била достатъчно надеждна, за да затрудни проникването на външни лица и особено извеждането на съпротивляващия се Шамборд и изнасянето на доста обемистия прототип на ДНК компютъра. Освен ако наистина не е бил замесен и вътрешен човек.

— Може ли да докаже, че онази вечер действително е бил болен?

— Да, ходил е на лекар и се е оплакал от болки в гърдите, но както знаем, болките в гърдите и сърдечната аритмия могат да бъдат предизвикани и по химически път.

— Да, и при това — сравнително лесно. Е, добре, този филипинец… има ли си име?

— Доктор Акбар Сюлейман. Помолихме парижката полиция за съдействие и те ни уведомиха, че си е взел отпуска от института, докато лабораторията му бъде възстановена. Според Мосад не е напускал Париж. Имам адреса му.

Ранди взе листчето с адреса и се изправи.

— Можеш да уведомиш Ленгли, че възнамерявам да работя по случая заедно с Джон Смит и Питър Хауел. Освен това очаквам пълно съдействие и незабавен достъп до всяка новополучена информация.

— Можеш да разчиташ на това — кимна Аарон.

Телефонът звънна.

— Ало?… Да, Каси? Да… благодаря. — Той поклати глава и затвори. — Абсолютно нищо за Абу Ауда. Явно много внимава да не се набива на очи…

Той изпрати Ранди и тя се отправи към летище „Дьо Гол“, откъдето щеше да отпътува за Брюксел. Искаше да се види със Смит и да му съобщи за доктор Акбар Сюлейман. Може би това наистина беше някаква нишка, която щеше да ги отведе до Мавритания, кой знае?

Специална пратка от Фред Клайн очакваше Джон на летището в Завентем край Брюксел. Тя съдържаше цивилни дрехи, двайсетмилиметров „Валтер“ и униформа, която Джон си сложи веднага. Той нае друго рено и се отправи на запад по магистралата. Валеше като из ведро, плътна сива пелена го обгръщаше отвсякъде. След като отмина Брюксел, Джон остави главната магистрала и пое по по-тесните шосета, за да следи по-лесно за появата на „опашка“.

От двете страни на пътя, чак до хоризонта, се простираха зелени поля и спретнати, добре поддържани ферми. Местността беше дори по-равна от американската прерия или руската степ, прорязана от рекички и канали. В дъждовен ден като този пейзажът изглеждаше неприветлив, безрадостен. Движението по пътищата не беше много натоварено в сравнение с околностите на Лондон или Лос Анджелис, но беше значително по-оживено, отколкото във вътрешността на някои американски щати — например Монтана или Уайоминг.