Робърт Лъдлъм: Парижкият вариант

— Искаш да кажеш, да използваме молекулите не само при изчисленията, но и при регистриране на изчисленията — обади се Лари Шуленберг.

— Идеята си я бива! — въодушеви се друг.

— Тогава бихме могли да улавяме светлината с традиционни методи — намеси се трети — и да я пренасочваме. Може например светлинната енергия да се абсорбира от метална пластина с покрития, която на свой ред да излъчва енергия.

Започна оживена дискусия. Джон изслуша колегите си, доволен, че им е дал насока за размисъл, и след малко продължи:

— Друг проблем, с който се сблъскваме, е как да променяме свободно посоката на потока информация, така, както е при силиконовите компютри. Може би едно от възможните решения е да се използва втора разделяща повърхност между ДНК молекулите и превключвателя. Кой казва, че трябва да се ограничим в избора си до твърдата материя? Няма причини ДНК материалът да не е прикрепен към чипове. И да използваме химически разтвор. Така ще постигнем много по-голяма гъвкавост.

— Точно така! — възкликна някой. — Например да използваме биомолекулярно желе? Розлин, нали ти защити докторска дисертация на тема „биополимери“? Какво ще кажеш, не бихме ли могли да приложим тази нова технология?

Доктор Розлин Джеймс взе думата и започна да чертае на дъската някакви схеми, за да обясни по-нагледно принципа на действие на биополимерите.

Срещата съвсем се оживи. Няколко души трескаво си водеха записки. Други изказваха мнения и нахвърляха нови идеи.

Едно предложение водеше след себе си друго и така — цялата сутрин. Дори нито една от идеите да не дадеше резултат, Джон знаеше, че пътят беше този. Началото беше поставено. За съжаление така и не успя да научи подробности за изобретението на Шамборд, но никъде не е казано, че има един-единствен път до вярното решение. Важното беше, че вече имаха отправна точка.

Прекъснаха заседанието за обяд. Някои от колегите му щяха да продължат дискусията и в столовата, а други щяха да изтичат направо в лабораториите си и да изпробват една или друга идея.

Джон реши първо да мине през кафето, за да се подкрепи, а следобеда щеше да прекара в лабораторията си. Нямаше търпение отново да се залови с научната си работа. Още размишляваше за полимерите, когато клетъчният му телефон иззвъня.

— Здравей, полковник. Обажда се Фред Клайн. — Това не беше суровият, напрегнат глас от последните седмици. Сега шефът му звучеше ведро, жизнерадостно.

Джон се засмя.

— Ти ли си, Фред? Гласът ти ми се стори някак променен.

Изведнъж някой го тупна по рамото. Джон трепна и рязко се извърна. Видя усмихнатата физиономия на Лари Шуленберг, опомни се и се усмихна. Преживяният стрес беше сложил отпечатък върху реакциите му и трябваше да мине известно време, за да свикне с нормалния живот.

— Хайде с нас на обяд, Джон!

— След малко ще дойда! Само да си довърша разговора…

— Да не се е появила някоя жена? — смигна му приятелски Лари.

— Не, но ако се появи, обещавам ти първи да научиш! — увери го Джон.

— Става! — засмя се Лари и тръгна към асансьора.

— За момент, Фред… Ще изляза в градината, за да поговорим на спокойствие.

Слънцето напичаше. Джон си сложи тъмните очила и тръгна, без да бърза, надолу по алеята.

— Чувал ли си се с Ранди напоследък? — подхвърли Фред.

— Не, но доколкото знам, пак е заминала по задачи. Тази сутрин получих имейл от Марти. Скрил се е в бърлогата си и се кълне, че за нищо на света няма да мръдне оттам.

— Ще видим… Чували сме го и преди…

Джон се засмя, но в същото време се чудеше накъде бие Фред. Шефът му рядко се обаждаше току-така.

— А… да си чувал нещо за Мавритания? — попита той на свой ред.

— Знаеш ли, точно за това ти се обаждам. Май следите водят към Ирак. Един от наблюдателите на МИ-6 е забелязал човек, който напълно отговаря на описанието. Скоро ще го пипнем.

Джон си спомни ясно плъзгавия като змия Мавритания и потръпна.

— Радвам се. Дръж ме в течение. А аз смятам да се посветя на научната си работа, която позанемарих напоследък. Нали знаеш, работим върху създаването на ДНК компютъра…

Френските служби за сигурност. — Бел.ред.