Робърт Лъдлъм - Парижкият вариант

След малко уморено прокара ръка по челото си.

— Готово. Приключих. Това беше. Ракетата е програмирана и точно в полунощ ще бъде изстреляна автоматично.

Изведнъж спря на средата на думата и се втренчи в екрана като хипнотизиран. Смръщи вежди и бързо натисна няколко клавиша на клавиатурата. Отговорът, от който се опасяваше, се появи на екрана. О, Господи… Обля го студена пот.

Извърна се към Ла Порт и заговори като обезумял:

— Генерале, вие сте знаели! Какво ме накарахте да извърша?! Само ако знаех… Ако можех да предположа… Това не е обикновена балистична ракета, а ядрена! Ето защо са били свръхзащитените кодове! Каква грешка… Каква непростима грешка! Не… Още не е късно… Трябва да я спра!

Той се обърна към компютъра, но в същия миг на сантиметри от ухото му профуча куршум.

— Какво…

Гласът на Ла Порт беше студен, заплашителен:

— Не докосвай клавиатурата, Шамборд.

Шамборд си пое дъх като човек, комуто не достига въздух. Започваше да разбира, но все още не искаше да повярва на ужасяващото си прозрение.

— Кажете ми, че сте сбъркали, генерале! Не може да искате това! Би било безумие… Господи!

Ла Порт си играеше с пистолета. На лицето му не трепваше и мускулче.

— Не, доктор Шамборд. Ако тук някой греши, това сте вие. Една балистична ракета не би предизвикала… нужния ефект. А аз трябва на всяка цена да си осигуря мнозинството от гласовете в понеделник. Ако искаш да победиш, трябва да действаш непоколебимо, да оставиш настрана задръжките, угризенията. Вашето плахо буржоазно съзнание, страховете ви… ви пречат да прозрете величието на подобна стъпка. А който не рискува, не печели, докторе — дори американците вече са наясно с това.

Доктор Шамборд беше сдържан, интровертен човек — не беше свикнал да дава външен израз на емоциите си. Покойната му съпруга често го беше упреквала за това. Може би беше права — с такъв като него се живееше трудно. Но човешката психика е нещо неизмеримо по-сложно и по-дълбоко от онова, което се вижда на повърхността. И слава Богу.

Лицето му си остана затворено, безизразно. Но вече знаеше какво трябва да направи.

Погледна Ла Порт право в очите и се чу да казва:

— Жертвите на ядрения удар и на радиацията ще са милиони…

— Известно ми е — хладно го прекъсна Ла Порт, но Шамборд продължи:

— Затова ли избрахте Омаха? Мястото не е било произволно избрано, целта ви е била да поразите самото сърце на Съединените щати. Не заради военните обекти, не защото е център на телекомуникациите, а защото е точка във вътрешността на страната… Вие сте чудовище, Ла Порт! Не бихте се спрели пред нищо, за да постигнете целта си.

— Действително — кимна Ла Порт. — Обстоятелствата го налагат.

Шамборд се задъха.

— Осъзнавате ли, че това е… същински Армагедон?!

— От пепелта ще възкръсне птицата феникс — духът на възродена Европа.

— Вие сте безумец, генерал Ла Порт…

— Възможно е, доктор Шамборд. Напълно е възможно — сви рамене генералът. — Но съм се погрижил за всичко… Утре, когато намерят телата на Мавритания, капитан Бонард и… вашето, едва ли ще предположат кой всъщност стои зад всичко това.

— Разбирам — глухо каза Шамборд. — Ще се измъкнете, все едно нямате пръст в това…

— Естествено. Не мога да си позволя да рискувам авторитета си. Както и… да ви оставя жив, въпреки че оценявам стореното от вас. — Двата изстрела от пистолета на генерала отекнаха един след друг. — Сбогом, Шамборд. Вие изпълнихте дълга си към Франция.

Тялото на учения се свлече от стола като парцалена кукла.

В този момент в коридора се разнесе стрелба. Ла Порт трепна. Възможно ли беше „Щитът с полумесеца“ да са проникнали чак дотук?

Той се втурна навън, последван от двамата легионери, които го охраняваха. Войниците, които пазеха отвън, се присъединиха към тях и петимата затичаха надолу по стълбите в посоката, от която се разнасяха изстрелите.

Джон даде на другарите си знак за отстъпление и те се втурнаха обратно по коридора. Зад тях продължаваха да трещят изстрели. Откъм долния етаж долетяха гласове на френски. Легионерите бяха чули стрелбата и изпращаха подкрепление.

Джон, Ранди, Питър, Марти и Терез се пъхнаха в две празни стаи от двете страни на коридора.

Джон открехна леко вратата и видя Питър от другата страна да прави същото.

След малко по коридора притичаха Ла Порт и четиримата легионери. Сега беше моментът да се качат в оръжейната.

Джон хукна нагоре по витата стълба. Останалите го последваха. На горната площадка спряха и се огледаха. Вратата на оръжейната зееше широко отворена. Отвътре не долиташе никакъв звук.