Робърт Лъдлъм - Парижкият вариант

Джон направи знак на Ранди и Питър да влязат навътре.

— Ние тримата ще пазим стълбите — прошепна.

Но само след миг Ранди подаде глава отвътре.

— Елате насам! Бързо!

Марти, Терез и Джон спряха на прага, стъписани от гледката. Емил Шамборд лежеше по очи на килима.

Терез се спусна към него.

— Господи… Папа!

— О, Боже — ахна Марти.

Терез ридаеше, коленичила до тялото на баща си.

Марти сложи ръка на рамото й.

— Март! — тихо го повика Джон. — До полунощ остават по-малко от две минути… Компютърът…

— Ей сега… — промълви Марти и седна на стола пред компютъра.

— Ранди, ела отвън! — повика Питър. — Някой трябва да им пази гърба.

Джон се наведе над мъртвия Шамборд.

— И двата куршума са попаднали в сърцето… Смъртта е настъпила веднага. Съжалявам, Терез…

Тя вдигна към него обляното си в сълзи лице и риданията я разтърсиха отново.

Джон пристъпи към Марти и застана зад гърба му, готов да помага, ако се наложи. По-голямата част от стаята тънеше в полумрак — и тук, както и в целия замък, осветлението беше недостатъчно, — но в дъното забеляза някакви сандъци, по всяка вероятност, с амуниции.

— Ах, ти, чудовищна машина… — шепнеше Марти. — Не искаш да се подчиняваш, така ли?! Ще видиш ти! Не знаеш с кого си имаш работа! Паладин, рицарят на светлината, стои пред теб! Предай се, хлъзгаво чудовище! Гадино… Почакай само… Ето! Добре… Хайде… Давай… Така… Така! Пипнах ли те?! Къде ще бягаш? О, не! Божичко…

— Марти! Какво има?

Марти вдигна глава. Устните му бяха побелели.

— Джон… Те са задействали ядрена ракета! И тя… вече е изстреляна!

— Накъде, Март? — задавено попита Джон.

— Към Омаха. — Лицето на Марти се сгърчи от отчаяние. Закъсняхме… Божичко!

Президентският самолет се приземяваше. Сам Кастила наблюдаваше отражението си в стъклото на прозореца. Скоро той и екипът му щяха да бъдат в безопасност — в укрепените подземни бункери на Стратегическото командване. Тук беше координационният център, който контролираше военновъздушната защита на страната.

Колелата на самолета вече се плъзгаха по пистата, а в същото време друг един самолет на военновъздушната база се готвеше да излети, за да отклони вниманието на противника. Извънредната ситуация го налагаше — такива бяха изискванията на протокола. И все пак Сам Кастила изпитваше угризения заради хората, които рискуваха живота си заради него. Той въздъхна дълбоко, проследи с поглед излитащия самолет и се извърна от прозореца.

Включи микрофона на радиопредавателя и се свърза с вицепрезидента Брандъл Ериксън.

— Как си, Брандън?

— Горе-долу — отвърна заместникът му от бункера в Северна Каролина. — А ти? Държиш ли фронта?

— Какво да ти кажа… Вече се обливам в пот.

— Така е… Всички ни тресе треска…

— Имаш ли готовност да поемеш командването, Брандън?

— Остави това, Сам. Сигурен съм, че няма да се наложи.

Президентът мрачно се засмя.

— Винаги съм завиждал на оптимизма ти… Добре, Брандън. Ще държим връзка.

Той изключи предавателя и се облегна назад на седалката, но в същия миг на вратата се чу рязко почукване.

— Да? Влизай!

Появи се Чарлс Аурей. Лицето му беше неузнаваемо, смъртнобледо, и сякаш едва се държеше на краката си.

— Получи се съобщение от командния център на СТРАТКОМ, сър. Експерименталната противоракетна защита е извън строя. В момента сме оголени… напълно беззащитни. Експертите ни се опитват да измислят нещо, но изгледите за успех са минимални.

Джон надничаше неспокойно иззад рамото на Марти. Имаше чувството, че четирите стени на старата оръжейна ги притискат отвсякъде. Някъде отдалече долитаха изстрели, но тук беше толкова тихо, че можеха да чуят собственото си дишане.

Пръстите на Марти трескаво пробягваха по клавиатурата. Джон не смееше да го прекъсне, но най-после не се сдържа и попита:

— Как смяташ — дали ще можеш да направиш нещо?

— Опитвам се… — глухо отвърна Марти. — Дявол да го вземе… Не трябваше да показвам на Емил някои хватки… Ако знаех какви поразии ще направи… Сам съм си виновен!… Мисля, че я засякох… Най-после! О, не… Вече е на половината път! Някъде над океана…

Джон усещаше, че трепери. Беше напрегнат като струна. Пое си дълбоко дъх и сложи ръка на рамото на Марти.

— Опитай се да я спреш, Март. Моля те!

Капитан Дариус Бонард се облегна на каменната стена. Лявата му ръка беше цялата окървавена и висеше безжизнена. Беше загубил много кръв и се усещаше замаян. Опита се да спре кървенето с разкъсаната си риза.