Робърт Лъдлъм: Парижкият вариант

— Ти с всичкия си ли си?! — повиши глас Питър. — Възпламеняваш граната в стая с амуниции! На всичко отгоре дори не ни предупреди!

— Нали и вие бяхте там — не забелязахте ли сандъците? — сви рамене Джон. — Кой ви е виновен, че не сте наблюдателни?

Лицето му имаше виновно изражение. Ранди се смили и му се усмихна окуражително.

— Хайде, Джон, направил си, каквото е трябвало. Най-важното беше да елиминираме ДНК компютъра. Нали успяхме? Въпреки всичко.

— Така е — изръмжа Питър, но най-после и той не се сдържа и се ухили. — А сега да си вървим у дома.

— Виждате ли онези ярки точици в небето откъм изток? — възкликна Марти изведнъж. — Като ято светулки. Може ли някой да ми каже какво представляват?

Всички се взряха натам.

— Това са хеликоптерите на НАТО — каза Джон най-после. — Насочват се към замъка на Ла Порт.

— Значи, който трябва, вече е приел съобщението ти, нали, Джон? — доволно заключи Марти.

Питър описа кръг с хеликоптера и видяха хеликоптерите да приближават. Отдалеч приличаха на светещи точици, но всъщност бяха огромни. Накацаха на поляните около замъка и от гигантските им туловища се изсипаха войници.

— НАТО в действие… Не е ли внушителна гледка? — каза Джон с особена нотка в гласа.

— За днес мисля, че видяхме достатъчно — уморено въздъхна Марти. — Какво ще кажете да се прибираме в къщи.

— Аз съм „за“ — отвърна Питър.

Беше един от слънчевите юнски дни, така типични за Колорадо. Ясно небе, свеж въздух, дъх на борова гора…

Джон влезе в сградата на Военния изследователски институт, където в екип с други учени работеше върху създаването на „първия“ ДНК компютър.

Спря се да размени поздрави със срещнатите по коридора колеги. Някои от тях го виждаха за пръв път след „отпуската“.

— Как е баба ти, Джон? Оздравя ли?

— Вече е по-добре, но здравата ни изплаши…

Беше се завърнал от Европа само преди два дни и преживените събития бяха все още живи в паметта му, въпреки че ужасът лека-полека започваше да избледнява.

Човешката памет е щастливо устроена — запазва хубавите спомени, а лошите „милостиво“ запраща на дъното и оставя времето да ги затрупа.

Фред Клайн беше изслушал подробния му доклад и картотеката на Първи секретен беше набъбнала. В нея се съхраняваше всичко, което в един момент можеше да има отношение към бъдещето. Например досието на терориста Мавритания, който беше успял някак да се измъкне от замъка онази нощ…

Но трупът на Абу Ауда беше намерен — чернокожият гигант беше прострелян в гръб с няколко куршума.

Френският генерал Роланд ла Порт също беше мъртъв. Беше облякъл парадната си униформа с всички медали и беше пръснал черепа си.

Официалната версия, предложена на медиите, разбира се, беше малко по-друга. Хакер магьосник, новоизобретен компютърен вирус и своевременната намеса на американските служби за сигурност.

След време инцидентът щеше да слезе от първите страници на вестниците и да се забрави. Животът продължаваше…

Джон влезе в заседателната зала, където вече бяха започнали да се събират колегите му. Предстоеше ежемесечното заседание, на което се обсъждаха текущи проблеми от академичен характер. Напоследък на дневен ред беше създаването на молекулярния компютър.

Джон огледа интелигентните, оживени лица. От истинските учени никога не лъхаше скука. Те бяха по-скоро авантюристи, експериментатори. Сред тях се чувстваше в свои води — имаше чувството, че се е завърнал у дома.

Лъхна го аромат на току-що сварено кафе. Усмихна се. Денят едва започваше.

След няколко изказвания на колеги беше негов ред да вземе думата. Изправи се до прозореца, зад който се зеленееха поляните и меките хълмове на Колорадо.

— Радвам се да ви видя… Сигурно сте се чудили къде се изгубих в последно време…

— Ами, нищо подобно! — подхвърли Лари Шуленберг с възможно най-сериозната физиономия.

— Че ти къде беше?! — възкликна друг, „искрено“ учуден.

Разнесоха се смехове и закачки.

— Сигурен ли си, че те е нямало, Джон? Човече, да не би да си сънувал?!

— Добре, добре — засмя се Джон. — Заслужавам си го. Та, както казах, тези дни ме нямаше, но не съм преставал да мисля за работата ни. — Изражението му изведнъж стана сериозно. — Хрумнаха ми някои идеи, които бих искал да споделя с вас. Например това, че бихме могли да използваме излъчващи светлина молекули като превключватели. Така освен двете полярни положения „включено“-„изключено“ ще имаме и различни степени.