Робърт Лъдлъм - Парижкият вариант

— Ще ида да помогна!

Тя взе пушката, която Джон й беше дал, и се надигна, като че ли се събуждаше от сън.

— Сигурна ли си, че си добре? — загрижено попита Джон.

— Не съм. Но ще се оправя. — Гласът й звучеше твърдо. Тя хвърли отново поглед към баща си и по лицето й пробяга тъжна усмивка.

— Той беше добър човек и забележителен учен… Такъв ще го помня, макар че накрая се остави да бъде подмамен от една илюзия…

Джон я изпрати с поглед.

— Пази се, Терез.

Тя кимна и изтича навън.

След малко изстрелите зачестиха. Легионерите бяха подновили настъплението. Изстрелите отекваха зловещо в нощта и по гърба на Джон полазиха тръпки.

Времето им изтичаше.

— Март? Как върви? Има ли някаква надежда?

Марти цял трепереше като изпъната тетива на лък и в изражението му имаше някакво нетърпение, а може би дори… ликуване. Изведнъж той подскочи.

— Какво става?! — възкликна Джон.

Но Марти затанцува, като размахваше ръце, сякаш беше изпаднал в транс.

— Хей, Марти! Няма ли да ми кажеш какво е станало?!

— Виж! — посочи Марти монитора и отново заподскача лудешки.

На мястото на дългите редици числа и символи сега се виждаше обсипано със звезди небе. И очертанията на френското крайбрежие, както и на американския континент. Една миниатюрна червена стрелка тръгваше от Франция и описваше дъга, като оставяше след себе си червена пунктирана линия.

— Това… ракетата ли е? — попита Джон. — Ядрената бойна глава?

— Тя, същата. Наблюдавай внимателно… Три… две… едно… Бум!

Червената стрелка се превърна в бяло облаче дим.

Джон примигна.

— Дали съм разбрал правилно…

— Да! Да! Да! — ликуваше Марти. — Това е! Край! Финито!

— Сигурен ли си, Март? — прошепна Джон. — Абсолютно ли си сигурен?

— Разбира се! Накарах я да се самовзриви над океана! Успях! Чудесна машинка… Обичам те! — В очите му проблясваха сълзи. — Америка е спасена, Джон!

Джон почувства, че огромна тежест се свлича от плещите му и докато слушаше възторжените възгласи на Марти, му се прииска на свой ред да се отдаде на радостта си, но отвън долитаха изстрели. Там бяха Ранди, Питър и Терез и не се знаеше дали ще удържат още дълго. Легионерите имаха значително числено превъзходство и тъй като вече нищо не ги задържаше в кулата, беше крайно време да помислят за бягство.

Джон докосна рамото на приятеля си.

— Марти! Америка е спасена, но ние все още сме в опасност… Опитай се да възстановиш сателитните комуникации и да изчезваме от тук!

— Няма никакъв проблем… След обезвреждането на ракетата това е детска игра.

— Радвам се. Защото наистина трябва да побързаме.

Джон надникна навън.

Питър, Ранди и Терез бяха залегнали и отвръщаха на стрелбата.

— Можете ли да ги задържите още няколко минути.

— Да, но само няколко — предупреди Ранди.

Джон се върна при компютъра.

— Ето, готов съм! — засия Марти! — Казах ти, че ще стане бързо.

— Добре… А сега, моля те, изпрати едно съобщение. — И той продиктува свръхсекретния код, който гарантираше, че съобщението ще стигне до получателя си, Фред Клайн.

— Готово! — Марти изглеждаше напълно доволен от себе си. — А сега какво?

— Сега да изчезваме.

— Чакай… А компютърът? Не можем да го оставим. Ще го разглобим и ще го вземем с нас.

Джон поклати глава. Веднъж вече бяха опитали.

— Не, Марти. Няма за кога.

— Но как?! — отчаяно запротестира Марти. — Не можем да го оставим в ръцете им.

— Колкото до това, бъди спокоен.

Питър беше ранен в бедрото, а Ранди — в ръката, но раните не бяха сериозни. Терез ги беше превързала с остатъка от ръкавите на ризата си.

— Какво стана? — задъхано прошепна Ранди. — Успяхте ли?

— И още как. Марти е герой.

— Не можахте ли само… малко по-бързичко? — изпъшка Питър.

Джон клекна до него.

— Подай ми една граната.

Питър беше свикнал да не задава излишни въпроси.

— Ето.

— Ей сега се връщам…

Джон изтича в оръжейната, сложи гранатата върху компютъра и дръпна предпазителя. После удари на бяг.

— Залегнете! — извика още щом подаде глава на площадката.

В следващия миг се чу оглушителен трясък и във въздуха се разлетяха парчета. Един от легионерите, който тъкмо беше стигнал до стълбищната площадка, изрева от болка и скри обляното си в кръв лице в шепи.

— Джон, налагаше ли се? — попита Ранди.

— Да — отвърна Джон. — Заради снопчетата желе. В тях беше съхранена ДНК информацията.

— Така е — мрачно кимна Марти. — Ако ги бяхме оставили, всеки би могъл да се добере до конфигурацията, създадена от Шамборд.