Робърт Лъдлъм: Парижкият вариант

Чуваше командите на генерала някъде наблизо и по лицето му пробяга усмивка. За такава смърт си беше мечтал — да умре в битка, да отдаде живота си на Франция.

Зад ъгъла хората му бяха струпали барикада от тежки средновековни мебели и сега от там долитаха изстрели. Един от легионерите притича край него.

Бонард му извика:

— Почакай… Какви са новините от замъка?

— Открихме Морис — завързан в една от стаите. Той охраняваше дъщерята на Шамборд. Каза, че нападателите му били трима мъже и една жена. Не може да са хората на Мавритания.

— Да… Сред тях няма жени.

Бонард с усилие се задържа на крака и се облегна на рамото на войника. Това трябва да бяха Джон Смит и онази проклета агентка от ЦРУ… Трябваше да уведоми генерала… Незабавно…

Намери Ла Порт приведен зад барикадата.

— Генерале… Полковник Смит е в замъка… с трима от хората си… — Задъхваше се от усилието.

Ла Порт не изглеждаше притеснен.

— Не го мисли, Дариус. Господата са закъснели.

Но изведнъж се сепна. Смит и трима от хората му? Как така? Трябваше да са общо трима — Смит, англичанинът и онази жена. Кой беше четвъртият? Внезапно подозрение го накара да изтръпне.

— Целербах! Довели са Целербах! Бързо! Тичайте горе в кулата!

Няколко легионери хукнаха към замъка.

Ла Порт изгледа замислено помощника си, който вече едва се държеше на крака. Беше ранен лошо и вероятно щеше да умре от загуба на кръв, но… Ла Порт не можеше да остави това на случайността. Прекалено рисковано беше.

— Генерале? — въпросително го погледна Бонард. Лицето му се сгърчи от болка.

Понякога Ла Порт изпадаше в сантименталност като всеки французин.

— Благодаря ти за всичко, момчето им. И… добър ден!

Простреля го в главата и забърза да види какво ставаше в замъка.

Президентът и антуражът му пътуваха към бункерите в три бронирани микробуса. Изведнъж радиопредавателят на Сам Кастила запращя.

— Господин президент — докладваха от командния център, — новините не са добри. Засега няма никакъв напредък. Противникът прониква във вече сменените кодове… Компютърът му реагира с невероятна скорост… Не можем да повярваме на очите си… За момент, сър… Какво?! О, не! По дяволите…

Гласът заглъхна, но след малко прозвуча друг, женски глас:

— Радарът ни засече приближаваща ядрена ракета, сър! Насочила се е към Омаха… Мисля, че няма да успеем да я спрем.

Първият глас, който вече се чуваше по-слабо, повтаряше ужасено:

— Не… Не мога… Не мога да направя нищо, Божичко…

Абу Ауда се ослуша. Електрическите крушки бяха простреляни от заблудени куршуми и коридорът тънеше в мрак.

— Няма ги, Халид — прошепна той най-после. — Отидоха си, слава на Аллах!

— Чуй! — вдигна ръката си Мавритания.

Доловиха тропот на ботуши. Легионерите. Този път обаче не тичаха към тях, а в противоположна посока — към кулата.

Сините очи на Мавритания студено проблеснаха.

— Да вървим, Абу Ауда. Да съберем хората си.

— Да. Вече е крайно време да напуснем този прокълнат замък.

— О, не — поклати глава Мавритания. — Още не. Не можем да си тръгнем без онова, за което сме дошли.

— Дойдохме за теб, Мавритания.

— Помисли, мой храбри приятелю. За нашата кауза имаме нужда от Шамборд и от неговия компютър. Няма да си тръгнем от тук без него. Ще дадем на продажния французин един добър урок и ще вземем онова, което ни се полага по право!

Марти продължаваше гневния си монолог и отчаяните си усилия да унищожи ракетата.

— Ще ти дам да разбереш, огнедишащо чудовище… Вкопчили сме се в смъртоносна схватка и единият от нас ще трябва да се предаде… Хайде да те видим сега, никаквецо… На ти! Да… Точно така!…

Отвън, на стълбищната площадка, Ранди и Питър се ослушваха, притаени в сенките. От долния етаж долиташе остър, задушлив мирис на барут.

Изведнъж Ранди трепна.

— Чу ли това, Питър?

Дулото на автомата й беше насочено към стълбите.

— Да… Гадовете се връщат. Няма да ни оставят на мира, то се е видяло…

По стълбите вече трополяха ботушите на легионерите. Веднага щом се подаде главата на първия, Ранди и Питър стреляха. Войникът падна назад, улучен в слепоочието. Другарите му се стъписаха и отстъпиха, но това нямаше да е задълго.

Питър извика към оръжейната:

— Побързайте! Взе да става напечено…

— Хората на Ла Порт се връщат — добави Ранди. — И този път като че ли са доста повече…

Терез, коленичила до тялото на баща си, изведнъж се раздвижи и излезе от вцепенението си.