Робърт Лъдлъм - Парижкият вариант

Продължиха обиколката. От време на време до тях долитаха автоматични откоси, а после отново наставаше тишина. Не можеха да предвидят как ще се развие битката, не можеха дори да преценят къде точно се стреляше, но се надяваха и терористите, и легионерите да се задържат по-дълго извън замъка.

Малко по-късно четиримата се събраха на най-горния етаж, както беше уговорката. Досега никой не беше открил нищо.

Тръгнаха заедно надолу по коридора и… едва не се сблъскаха с двама войници, които се появиха иззад ъгъла. Докато французите успеят да грабнат пушките си, Джон и Ранди се хвърлиха върху единия и го повалиха на земята, а Питър се справи с другия с няколко удара на сгъваемия си нож. Прозвуча глух изстрел, чу се стон и нито един от двамата легионери повече не помръдна.

Марти си пое дълбоко дъх. Слава Богу, не се беше наложило да използва автомата си. Мразеше насилието, но беше готов да стреля, ако видеше, че някой от приятелите му се нуждае от помощ.

Скриха двата трупа в най-близката стая и продължиха по коридора, докато Джон изведнъж не им даде знак да спрат. Пред една от вратите в дъното се беше облегнал лениво друг войник. Беше си запалил цигара и гледаше в другата посока, като се прозяваше отегчено.

Дори не гъкна, когато Джон се промъкна зад гърба му и го удари по главата с тежкия автомат. Строполи се като покосен. Беше жив, но в безсъзнание. Замъкнаха и него в една от съседните стаи, завързаха го и запушиха устата му. В един от джобовете му Ранди откри тежък метален ключ. Прибраха оръжието му и резервните патрони и се върнаха обратно при вратата, която войникът охраняваше.

Питър се ослуша и прошепна:

— Вътре има някой! Дали е Шамборд?

— Сега ще разберем. — И Джон превъртя ключа в ключалката.

Ранди и Питър се промъкнаха навътре, а Джон и Марти останаха да охраняват в коридора.

Тази стая беше по-топла от останалите — в камината гореше огън. Тежки средновековни мебели изпълваха тясното пространство, но като че ли вътре нямаше никого. Ранди и Питър пристъпиха навътре с пръсти на спусъка, като се озъртаха предпазливо.

Терез Шамборд се появи като привидение иззад огромен старинен шкаф. В ръката си държеше тежък свещник от ковано желязо.

Тя замръзна на мястото си от учудване.

— Агент Ръсел?

— Къде е баща ви, Терез? — бързо попита Ранди. — Къде е ДНК компютърът?

— В оръжейната. Ще ви заведа. — Терез остави свещника, с който се беше въоръжила, и забърза напред. Все още беше облечена както в деня на отвличането си. — Чух изстрелите… Значи сте били вие? Радвам се, че дойдохте навреме, за да ги спрете…

— Не стреляха по нас — шепнешком отвърна Ранди. — Хората на Мавритания са отвън…

— О, Боже… — разтревожи се Терез. — А Джон?… Той…

Тя не довърши — видя кой стоеше на прага.

— За колко часа е планиран ударът?

— Атаката ще започне точно в полунощ.

— Разполагаме само с осем минути… Терез, можеш ли да ни кажеш какво по-точно са замислили?

— Знам, че се готвят да изстрелят балистична ракета срещу Съединените щати. Но за съжаление не ми е известно нищо повече.

— Засега това стига. Ето, вземи — той й подаде оръжието на легионера. — Да побързаме!

Президентът Кастила слушаше бръмченето на самолетните двигатели и неспокойно поглеждаше часовника на стената. Цифрите се сменяха пред погледа му. 05:52. Кога щяха да ударят онези негодници? Нервите на всички бяха изопнати до крайност.

Адмирал Броуз се опита да разведри атмосферата, въпреки че стомахът му беше свит, а гърлото — пресъхнало.

— Защитните системи са в пълна бойна готовност, сър; военните самолети са на линия; направихме всичко, каквото е по силите ни.

— Дано наистина да са взети всички необходими мерки — кимна президентът.

— Взети са всички възможни мерки, сър — тихо отвърна Емили Пауъл-Хил, съветникът по въпросите на националната сигурност. — Остава ни само… да чакаме.

Изправен зад Шамборд, генерал Ла Порт се взираше в екрана на компютъра, където пробягваха дълги редици цифри. Не разбираше какво става, но лицето му беше съсредоточено и напрегнато, сякаш от онова, което ученият вършеше, зависеше животът му, а и нещо повече от него — съдбините на цяла Франция.

— Успя ли да обезвредиш противоракетната система на американците? — попита нетърпеливо.

— Само минута… — промълви Шамборд. — Да… Точно така. Ето. Готово! — Той се облегна назад и уморено се усмихна. — И този път ги надхитрихме.