Робърт Лъдлъм - Парижкият вариант

Джон, Ранди и Питър се върнаха при колата, взеха раниците си от багажника и приготвиха всичко необходимо — експлозиви, приспособления за катерене, няколко ръчни гранати.

Отвътре Марти ги наблюдаваше изпод вежди.

— Приятно ви катерене! — подхвърли през спуснатото стъкло.

— Излизай, Март! — подкани го Джон. — Ти си тайното ни оръжие, тежката артилерия.

— Няма начин — поклати глава Марти. — Няма да ме принудите. Без мен.

Ранди метна раницата си на гръб и мълчаливо тръгна нагоре по склона.

Джон и Питър се спогледаха. Питър мина от другата страна на колата.

— Хайде, Март, не се инати — каза Джон. — Сега не е време да си играем игрички.

После пристъпи към действие — отвори вратата и посегна да издърпа Марти. Той се отскубна от ръцете му и… попадна в мечешката прегръдка на Питър, който го изтегли навън, без да обръща внимание на протестите му.

Ранди вече беше в подножието на стената и подготвяше катераческите приспособления и ремъците, с които щяха да изтеглят Марти до горе. Всеки миг щеше да метне абордажната кука и изкачването можеше да започне.

Но ето че Марти, който току-що беше стигнал до нея, подкрепян от Питър и Джон, се препъна и се блъсна в Ранди.

Тя залитна, а металната кука се удари в стената и издрънча.

Звукът отекна в нощта. Четиримата се вкамениха. Само след миг отгоре се разнесе тропот на ботуши. Часовоят тичаше насам.

— Плътно към стената! — прошепна Питър и измъкна деветмилиметровия си „Браунинг“.

Над главите им надникна някакво лице — часовоят се беше навел, за да разбере какво е причинило странния шум. Но четиримата се бяха притиснали до стената, спотаени в сянката, и той не видя нищо подозрително. Озадачен се подаде още малко — вече стърчеше почти до кръста. Забеляза ги точно в мига, в който Питър натисна спусъка.

Пистолетът беше със заглушител и изстрелът почти не се чу. Войникът изхриптя, свлече се надолу и тупна в краката им.

Джон се наведе над него.

— Мъртъв е… Носи пръстен с инициалите на Френския легион.

— Е, аз тръгвам — каза Ранди.

Тя метна нагоре абордажната кука, която се захвана за стената, и пъргаво се закатери. След малко помаха отгоре — знак, че беше „чисто“.

Спусна ремъците и Джон и Питър сръчно ги пристегнаха около Марти, който изведнъж беше притихнал, сякаш си беше глътнал езика. Лицето му беше смъртнобледо.

Все пак, миг преди да потегли нагоре, се опита да се пошегува:

— Е, бих предпочел асансьор или ескалатор, но в краен случай…

— Това е то — промърмори Джон. — Котката по гръб не пада.

Откъм входа на замъка се разнесоха първите изстрели. Хората на Абу Ауда си пробиваха път…

Мисис Естел Пайк, секретарката на президента, надникна в заседателната зала на самолета. Изглеждаше по-притеснена отвсякога.

— Синият!

Президентът вдигна слушалката на синия радиотелефон. Погледите на Чарлс Аурей, Емили Пауъл-Хил и останалите му съветници бяха вперени в него.

— Да?… Сигурен ли е?!… Къде?… Какво?! Цялата страна?! Добре, дръж ме в течение.

Съветниците на президента, седнали около дългата заседателна маса, го гледаха безмълвни. Белият дом сякаш се беше пренесъл на борда на този самолет по изрично настояване на тайните служби. Обстановката беше тревожна, но медиите все още не бяха информирани за сериозността на ситуацията. Военните от висшия ешелон щяха да вземат всички възможни мерки, за да предотвратят катастрофата, но беше взето решение смущенията в комуникационните системи да бъдат приписани на хакер, вкарал в мрежата опасен вирус. Представителите на медиите трябваше да уверят обществеността, че виновникът ще бъде наказан с цялата сила на закона.

Вицепрезидентът на страната и заместниците на всички в самолета вече се намираха в безопасен бункер в Северна Каролина и непрекъснато получаваха информация за развоя на събитията, за да имат готовност да поемат управлението, ако се случи най-лошото. В такъв момент страната не биваше да остава без правителство. Съпругите и децата на членовете на висшия команден състав също бяха евакуирани в тайни подземни бункери. За съжаление, за цялото население на страната не можеха да бъдат осигурени скривалища и провизии, но президентът се молеше това изобщо да не се наложи.

Обърна се към събраните в залата, като се стараеше да звучи спокойно, въпреки че се разкъсваше от безпокойство.