Робърт Лъдлъм - Парижкият вариант

— Току-що ме уведомиха, че атаката по всяка вероятност ще бъде днес. Нищо по-конкретно обаче не се знае. — Той се намръщи и поклати глава. — Нито кога, нито къде ще ударят…

Можеше да прочете въпроса, изписан на всички лица: какъв беше източникът му на информация? С кого беше разговарял преди малко? И доколко надежден беше този източник, след като не разполагаше с по-конкретни факти?

Сам Кастила нямаше намерение да удовлетвори любопитството им. Фред Клайн и отделът му щяха да си останат в пълна секретност до последно. Само този, който щеше да поеме поста му на държавен глава, щеше да научи за тяхното съществуване. И на свой ред да го запази в дълбока тайна.

Най-после Емил Пауъл-Хил, съветникът по въпросите на националната сигурност, попита:

— А… сигурна ли е тази информация, господин президент?

— Стопроцентово… — въздъхна Кастила, като се вгледа в сериозните им удължени лица. — Освен това вече е известно местонахождението на ДНК компютъра и нашите хора ще направят опит той да бъде унищожен… навреме.

— Къде се намира компютърът, сър? — попита адмирал Стивънс Броуз.

— Някъде във Франция. Там също са прекъснати всички съобщения.

— В цяла Франция?! — трепна гласът на началник-щаба на Белия дом Чарлс Аурей. — Това е… някакъв кошмар!

— Щом са прекъснали всички съобщения — замислено каза Емили Пауъл-Хил, — това означава, че ударът ще бъде в най-скоро време.

Президентът огледа помощниците си.

— Разполагахме с пет дни, за да мобилизираме силите си и да подготвим надеждна защита. Дали сме се справили, как смятате?

Адмирал Стивънс Броуз се изкашля. Беше влизал в много битки и неведнъж се беше сблъсквал с превратностите на съдбата, но това тук беше друго. Сега неизвестните бяха прекалено много — имаше чувството, че се изправя пред неведом противник със завързани очи.

— Имаме готовност да посрещнем удара, доколкото, разбира се, това е възможно, при положение, че сателитите и останалите ни комуникационни системи са извън строя. Сменени са всички кодове и защитните системи ще бъдат активирани незабавно. — Той добави след кратка пауза: — Остава да се надяваме, че това ще помогне… Като се имат предвид обаче възможностите на един ДНК компютър, боя се, че нашите противоударни програми няма да се окажат непреодолима преграда за него. Въпрос на минути ще е да проникне в кодовете им и да ги обезвреди. Мисля, че можем да възлагаме известни надежди единствено на новата експериментална защитна система. Никой още не знае за съществуването й и в това е козът ни. — Той погледна президента. — При положение, че изпратят срещу нас ракета.

Сам Кастила кимна.

Началник-щабът на военновъздушните сили Брус Кели добави решително:

— Нито една междуконтинентална балистична ракета не би могла да проникне през въздушния щит на новата противоударна система. Това е повече от сигурно.

— И е сигурно, че никой не подозира за съществуването й?

Съветниците на президента се спогледаха и кимнаха утвърдително.

Адмирал Броуз отвърна от името на всички:

— Пълната секретност е гарантирана, сър.

— Е… в такъв случай… безпокойството е излишно — каза президентът и огледа смълчаната групичка, сякаш очакваше да получи потвърждение. Никой обаче не посмя да го погледне.

В оръжейната на върха на кулата, където работеше, заобиколен от метални ризници и доспехи, доктор Шамборд вдигна глава и се ослуша. Не, не му се беше сторило, някъде отвън се разнасяха изстрели. Звукът достигаше до него приглушен, но не по-малко стряскащ. Какво ставаше?

В този момент екранът на компютъра угасна.

Шамборд ядосано поклати глава — необходима му беше пълна концентрация и канонадата отвън не му помагаше. ДНК компютърът притежаваше почти неограничени възможности и в същото време беше прекалено фин, прекалено неустойчив. Изискваха се огромни усилия, за да се запази деликатно постигнатото равновесие. Но Шамборд се справяше. За броени секунди успя да възстанови връзката. Лошото беше, че това го забавяше. Ето, вече на два пъти беше успял да проникне в командните кодове на старата съветска ракета, но ги беше загубил отново само заради своенравния темперамент на своя уред, сглобен от оптични кабели и снопчета желе.

Времето напредваше, а и отвън определено ставаше нещо… Обезпокоен, вдигна поглед към любимата си картина, от която черпеше сили. Трагичното завръщане от Москва на неговия любим герой и гордата френска армия го изпълваше с горест и негодувание, караше кръвта му да кипи. Беше си купил тази репродукция още съвсем млад и още тогава се беше заклел, че ще посвети живота си на Франция. След смъртта на жена му тази мисъл го беше обсебила изцяло, беше се превърнала в единственото, заради което си струваше да живее.