Робърт Лъдлъм - Парижкият вариант

Предположи, че членовете на „Щита с полумесеца“ са нападнали замъка, за да освободят Мавритания. Току-виж този път наистина успееха да отвлекат и него, а така също и компютъра.

Всъщност това вече нямаше никакво значение. Бяха закъснели.

Отпъди всички мисли, които го разсейваха, и продължи работата си, но в този момент вратата се отвори и снажната внушителна фигура на генерал Ла Порт сякаш изпълни тясното помещение.

— Програмирано ли е вече изстрелването на ракетата? — прокънтя гласът му.

— Всеки момент ще стане — раздразнено отвърна Шамборд. — Не ме пришпорвай. Тази пукотевица и без това ми лази по нервите.

— А, това ли? — усмихна се Ла Порт. Самият той не изглеждаше притеснен — ботушите му бяха излъскани до блясък, буйната черна грива — отметната назад, а гордата му войнишка стойка излъчваше властност. — Това са нашите ислямски приятели. Не им обръщай внимание. Бонард ще се справи с тях. Всъщност тъкмо те ни трябваха. Мъртвите им тела ще бъдат неопровержимо доказателство, че атаката е била тяхно дело. След което са били разбити от моите доблестни легионери. Жалко само, че не разполагахме с време да осъществим и атаката срещу Израел, както беше първоначалният замисъл. Тогава нямаше да има никакво съмнение какви са били мотивите им…

Шамборд не отвърна нищо. Бяха се отказали да изпращат ракетата срещу Йерусалим, тъй като бяха притиснати от времето. Ударът срещу Съединените щати беше приоритет, а всичко трябваше да приключи сега, за да може Ла Порт да посвети следващия ден на телефонни разговори със съюзниците. Трябваше да бъде сигурен, че в понеделник щеше да получи подкрепата им на срещата на представителите на Европейския съюз.

Шамборд изглеждаше затруднен. Помощта на Мартин Целербах би била добре дошла в такъв момент.

— Странно… Тези кодове са доста по-трудни от онези, в които проникнах по нареждане на Мавритания. А не би трябвало — нали уж ракетите са еднотипни, стари бойни глави… От къде на къде им е хрумнало да сменят кодовете с нови? — мърмореше той, докато се взираше в екрана и пробягваше с пръсти по клавиатурата.

— Остави това за момент — прекъсна го Ла Порт. — Налага се преди това да свършиш още нещо…

Шамборд притеснено погледна часовника си.

— Разполагаме само с половин час! Искам да оставя прозорчето възможно най-малко, а за целта трябва да действам с абсолютна точност… Не е толкова лесно да се осъществи комуникацията със сателит…

Ла Порт го потупа по рамото.

— Ще успееш, Шамборд. Не се съмнявам в теб. Половин час е предостатъчно време за уникалната ти машина. Но това, което ще те помоля да свършиш, е наистина важно. Дошъл съм само за това. Получих сведение, че американците разполагат със свръхмодерна експериментална защитна система, на която основно разчитат, за да отбият удара ни. Тя не е била изпробвана досега и е държана в най-дълбока тайна. Едва ли ще се окаже ефективна в случая, но не можем да рискуваме. Нека първо я изключим от играта, както направихме с останалите, а след това ще продължим нататък.

— Как разбрахте за нея?

— Имам си начин — подсмихна се Ла Порт. — В политиката няма приятели, а само интереси.

Лунната светлина озаряваше пътеката от червени гранитни плочи в краката им и на четиримата им се струваше, че са нагазили в река от кръв. Отпъдиха зловещото видение и се разделиха на две, като продължиха обиколката си върху крепостната стена. Джон и Ранди поеха в едната посока, а Марти отиде с Питър. Срещнаха още двама часовои, които обезвредиха по най-бързия начин, и след малко се събраха отново.

До полунощ оставаха само двайсет и две минути.

— Имаме съвсем малко време… — изрече Ранди гласно тревогата на всички.

Спуснаха се надолу по стръмното вито стълбище, чийто край се губеше в мрака, сякаш потъваше в бездна. Марти подтичваше най-отзад, стиснал с две ръце автомата, като че се боеше да не го изпусне.

— Легионерите са заети при входа на замъка — каза Джон. — Моментът е благоприятен. Имаме четири етажа за претърсване, плюс кулите. За да стане по-бързо, предлагам да се разделим. На всеки се пада по етаж. Ако има проблем, ще използваме предавателите.

— Не знам, Джон — колебливо каза Ранди. — Не е ли рисковано да се разделяме?

— Рисковано е, но иначе няма да успеем. Марти?

— Отивам с Питър.

— Добре тогава. Поемете приземния етаж, аз — втория, Ранди — третия. Ще се срещнем най-горе.

Ускориха ход и след малко се разделиха.

Питър и Марти свиха по коридора на приземния етаж. Питър вървеше напред, а Марти — след него, като се озърташе неспокойно. Коридорът беше слабо осветен — електрическите крушки бяха на твърде голямо разстояние една от друга. Отляво и отдясно имаше по няколко врати, разположени в ниши. Марти предпазливо ги отваряше подред, а Питър чакаше с насочен напред автомат. Но не срещнаха жива душа. В някои от стаите дори нямаше мебелировка, което означаваше, че част от замъка е необитаема. И нищо чудно — как биха могли да се отопляват всички тези мрачни и студени като гробници помещения?