Робърт Лъдлъм - Парижкият вариант

— Ето го!

— Истински средновековен замък! — възкликна Марти. — Непристъпна крепост! Да не очаквате да се катеря нагоре по стените като коза?! Не сте познали!

„Шато ла Руж“ се оказа мрачен, суров замък, доста по-различен от великолепните благороднически имения край Бордо и по долината на река Лоара. Озареният от лунната светлина гранит изглеждаше кървавочервен. Кацнал на стръмен хълм, недалеч от руините на древна крепост, замъкът зловещо аленееше в нощния мрак.

Питър го огледа преценяващо.

— Доста е старичък… Още от нормандската епоха — дванайсети-тринайсети век, а нищо чудно и да е от времето на Хенри Втори. Замъците от по-ново време са значително по-елегантни и не толкова масивни.

— Впечатлена съм от познанията ти в областта на архитектурата, Питър, но по-добре кажи как смяташ да се прехвърлим вътре, без да ни забележат?

— Аз не участвам — категорично заяви Марти.

— Не е толкова трудно — увери ги Питър. — Замъкът изглежда модернизиран, което ще ни улесни значително. Крепостният ров е запълнен, решетъчната порта е махната, хълмът е затревен и превърнат в парк… Освен това едва ли ще ни залеят с врящо олио и дъжд от стрели…

— Само това оставаше — настръхна Марти. — Благодаря ти, Питър, ако знаеш как ми олекна…

Питър угаси фаровете и спря колата зад едно възвишение. От тук ясно се виждаше алеята, която отвеждаше към замъка. От двете й страни бяха засадени красиви лехи. По всичко личеше, че членовете на фамилията през последните два века не се бяха страхували от вражески атаки. Техният наследник обаче явно имаше неприятели или не обичаше неканените гости, защото порталът на замъка се охраняваше от двама въоръжени мъже.

— Френски легионери — незабавно констатира Питър.

— Ти все много знаеш — подхвърли Марти, който беше изпаднал в опакото си настроение. — Откъде си толкова сигурен?

— Мой малък приятелю, това просто не може да се обърка — снизходително отвърна Питър. — Армията на всяка страна си има свой стил, свои традиции, свой маниер на обучение. Можеш да познаеш къде служи някой само по стойката, по маршировката, по начина, по който отдава чест, а и по това, дали държи пушката на лявото или на дясното си рамо. Но това са тънкости, които се усвояват с течение на времето.

— Мерси — отвърна Марти. — Съветвам те да поработиш върху френския си — произношението ти е отвратително.

— Вижте! Там горе! — възкликна Джон, забелязал зад каменната балюстрада перките на хеликоптера. — Знаех си, че Шамборд и Бонард са тук.

— Прекрасно — каза Ранди. — Остава само и ние да влезем вътре и да се доберем до ДНК компютъра.

— Не виждам защо да не успеем — сви рамене Питър. — С екипировка като нашата…

Питър, Джон и Ранди излязоха да поогледат. Когато приближиха парапета на замъка, забелязаха още един часовой, който обикаляше отгоре.

Вече шепнеха, защото звукът се разнасяше надалеч в притихналата нощ.

— Виждате ли още някой? — попита Джон.

Тримата огледаха крепостната стена, но не забелязаха друг войник.

— Нека да засечем времето — каза Питър.

Включиха таймерите си. След малко Джон прошепна:

— Добре… Ще тръгнем, когато завие надясно. Ще разполагаме с около пет минути. Достатъчни са, за да се изкачат догоре двама от нас.

— Става — кимна Питър.

— Стига, разбира се, да не ни чуе — подхвърли Ранди.

— Да се надяваме, че няма.

— Вижте там! — прошепна изведнъж Питър и посочи наляво.

По склона се катереха приведени тъмни сенки и приближаваха входа на замъка. „Щитът с полумесеца“ отиваха да си разчистят сметките с французите.

Абу Ауда предвождаше хората си и им даваше сигнали с ръце. Беше успял да събере повече от петдесет човека — потърси подкрепление и от други ислямски групировки. Лъжливите французи щяха да си получат заслуженото. Този път нямаше да му се изплъзнат.

Беше изпратил напред разузнавачи и те му докладваха, че входът на замъка се охранява от двама войници, а не повече от петима патрулират по крепостната стена. Донякъде го притесняваше това, че не му беше известен броят на легионерите вътре в замъка, но в крайна сметка, реши, че това не е от особено значение. Неговите бойци можеха да се справят и с три пъти по-многобройна армия, ако се наложи.

Най-лошото беше, че Мавритания е в ръцете на французите. Не биваше да допусне да го убият. Затова реши да започне издирването му с ударна група, да се прокрадне навътре в замъка, докато французите са заети да отблъскват хората му, и да го измъкне.