Робърт Лъдлъм - Парижкият вариант

Терез замълча. Най-после взе ръката му в своята и каза с променен, омекнал глас:

— Аз също мечтая за един обединен свят, но свят, който няма да е разкъсван от вражди. Свят, в който хората ще са просто хора и няма да се избиват едни други заради религиозни, расови и културни противоречия. Мечтая за свят, който ще бъде единен, но ще приема различията и нито една нация няма да се стреми да налага господството си над останалите.

— Смяташ ли, че това е светът, който искат американците?

— А ти смяташ ли, че това е светът, който иска генерал Ла Порт?

Шамборд въздъхна.

— Поне със сигурност ще се доближава повече до твоя идеал.

— Защо говориш така? Спомни си колко много са ни помогнали американците след Втората световна война… И на нас, и на немците, и на японците… Защо според теб ще го правят?

— Заради изгодата. За тях всичко си има определена цена. Но цената е твърде висока, Терез — нашите души, сърца и умове, нашата индивидуалност.

— А на каква цена сте готови да постигнете вие целта си? На цената на милиони отнети човешки живота?

— Преувеличаваш, Терез — смръщи се Шамборд. Защо не можеше да отвори очите на дъщеря си, да я накара да прозре истината? — Това ще бъде акт на предупреждение, за да се убеди светът колко голословни и самонадеяни са твърденията на американците, че притежават непробиваема защита, но в същото време жертвите ще бъдат малко. Искаме само да им покажем, че няма да оставим да бъдем асимилирани, че сме способни да окажем съпротива.

Терез пусна ръката му и отново се загледа през прозореца. След малко заговори с тъжен, ясен глас:

— Бих направила всичко, за да те спася, папа. Но също и за да те спра.

Шамборд остана още малко в стаята, но Терез повече не се обърна да го погледне.

Когато излезе, баща й заключи вратата след себе си.

Отново спряха, този път на една по-малка бензиностанция, недалеч от селото Бусмле сюр Сен.

Мъжът от бензиностанцията се оказа доста словоохотлив.

— О, да, граф Ла Порт е в замъка. Днес заредих резервоара на лимузината му. Всички много му се радваме, но за съжаление, откак пое командването на НАТО, не му остава време да се отбива тук по-често. Но пък заслужаваше този пост, не ще и дума — такъв достоен мъж…

Джон се подсмихна — чувството за местна гордост беше накарало човека да издигне Ла Порт малко нагоре в йерархията на НАТО.

— Дали е сам? — попита сякаш между другото.

— Уви… — прекръсти се човекът. — Графинята, лека й пръст, се спомина преди доста време… През всички тези години графът един-единствен път е довеждал жена в замъка — една млада дама, но и тя не се е появявала повече от година. Жалко наистина — такъв хубав мъж и още млад, а живее така самотен… Някои казват, че така е редно и по-добре било, че не се занася със селските момичета, но все пак… животът му не ще да е много радостен…

— Понякога войникът е като женен за своята армия — забеляза Ранди, която слушаше с живо участие. — На капитан Бонард сигурно също рядко му остава време за съпругата му?

— А, този ли? Дето е като вярна сянка на графа — все по петите му ходи. Дори не знаех, че бил женен.

Джон отброи няколко евро, за да плати газта, а мъжът го изгледа с любопитство.

— Ами вие… по каква работа насам? Познавате ли се с графа?

— О, да — стари познати сме. Поканил ни е да разгледаме замъка, когато имаме път насам, та решихме да се отбием.

— Е, имате късмет, че го уцелвате. Нали ви казах, напоследък не се задържа много-много тук. Странно, преди малко още някакъв човек питаше за него — такъв един черен… Служил в легиона заедно с генерала и с капитан Бонард. Очите му бяха особени, котешки… А баретата — килната някак странно, англичаните ги носят така.

— Е, благодарим… Ние ще тръгваме — каза Джон и двамата с Ранди се качиха обратно в колата.

— Чухте ли? — обърна се той към Питър и Марти.

Те кимнаха.

— За Абу Ауда ли ставаше въпрос? — попита Марти.

— Най-вероятно. Което значи, че „Щитът с полумесеца“ също са се насочили насам.

— Нищо чудно. Очакваше се, че ще се опитат да освободят Мавритания, да си върнат ДНК компютъра и да отмъстят на французите.

— Става интересно… — промърмори Джон. — От една страна, това ще усложни нещата, но от друга — може и да ни помогне.

— Как?

— Като отвлече вниманието на французите. Не знаем колко са легионерите в замъка, но сигурно не са малко.

Десетина минути пътуваха мълчаливо в нощта, по озарения от лунната светлина път. Минаваха покрай ябълкови градини и ферми, в които се произвеждаше прочутият френски калвадос. Откакто излязоха от магистралата, почти не бяха срещали други автомобили. Най-после Ранди посочи напред: