Робърт Лъдлъм - Парижкият вариант

Мавритания го изгледа замислено. Най-после се усмихна и каза:

— Е, добре, капитане. Надявам се, че знаете какво вършите. В началото не бях много сигурен в това, но времето ще покаже…

— Не си бил сигурен? Тогава защо прие да участваш в плана?

— Как защо? Защото разполагате с пари, защото имаме общи интереси и защото планът като цяло ми се стори добър — спокойно отвърна Мавритания. — Заедно ще сме по-силни и ще можем да нанесем на врага унищожителен удар. И все пак смятам, че смъртта на генерала ще възбуди духовете…

— Като че ли вашите тестове вече не са ги възбудили порядъчно…

— И това е вярно… Е, както и да е. Кога можем да очакваме да се присъедините към нас, капитане?

— Когато това няма да събуди подозрения. Да речем… след два-три дни.

Мавритания се изправи.

— Много добре. След два дни. Не повече. Не разполагаме с излишно време.

Той се отправи към велосипеда си, който беше оставил на кея. Рибарски лодки браздяха морето. В соления въздух се разнасяха крясъци на чайки. Над пристанището се развяваше френският трикольор. Мавритания ядосано поклати глава. Отровата на Запада проникваше навсякъде, но на това щеше да се сложи край.

Клетъчният му телефон иззвъня. Обаждаше се Абу Ауда.

— Успешно ли мина мисията ви в Мадрид? — попита Мавритания.

— Не. — Фуланът звучеше мрачно. Беше безмилостен както към другите, така и към себе си, и не можеше да се примири с провала. — Загубихме много хора. Онези тримата… се оказаха твърде опитни, а полицията пристигна бързо и нямахме възможност да доведем нещата до край. Освен това се наложи да елиминирам четирима от нашите… — Той разказа случилото се в мазето.

Мавритания изруга на арабски.

— Накъде отидоха тримата, Абу Ауда?

— Не успяхме да ги проследим. Знам само, че се пръснаха.

Мавритания повиши глас:

— Тези тримата… могат да ни създадат доста неприятности, не смяташ ли?

— Така е — каза Абу Ауда, като се владееше. — Но беше пълно с полиция. Самият аз едва успях да се измъкна.

Мавритания отново изруга и прекъсна връзката. Онези тримата бяха като змии, чиито глави трябваше да се смачкат. На всяка цена. И то час по-скоро.

Безличната брюнетка, която излезе на улица „Риволи“ от метростанция „Конкорд“, имаше твърде голяма прилика с жената, проследила Джон Смит преди време. В тоалета й обаче се наблюдаваше известна положителна промяна — костюмчето в пастелен цвят вече не й придаваше вид на повлекана, а и походката й беше доста по-енергична. Сега приличаше по-скоро на американска туристка, отколкото на скучновата чиновничка.

Тя пресече улица „Роял“, зави по алея „Габриел“, мина покрай хотел „Крийон“ и влезе в сградата на американското посолство. Очевидно имаше някакъв проблем, защото изглеждаше притеснена. Обясни, че й се налага спешно да се върне у дома, в Небраска, но предния ден документите й са били откраднати.

Служителите на пропуска я изслушаха съчувствено и я насочиха към един от кабинетите на втория етаж. Тя се изкачи по стълбите почти тичешком. В кабинета я очакваше нисък, набит мъж в безупречен тъмносин костюм.

— Здравей, Аарон.

Аарон Айзъкс, шефът на ЦРУ в Париж, я посрещна с думите:

— Близо четиридесет и осем часа нямаме връзка с теб… Започнах да се притеснявам. Къде е Мавритания?

— Замина в неизвестна посока — въздъхна Ранди и разказа подробно събитията от последните дни.

— Ти ли разкри всичко това? Че Шамборд е жив, а ДНК компютърът е в ръцете на някаква терористична групировка, която се нарича „Щитът с полумесеца“? Защо тогава трябваше да го научим от Белия дом и американското военно разузнаване?

— Защото не разкрих всичко това сама — търпеливо обясни Ранди. — Бяхме екип и си помагахме взаимно. Аз, Джон Смит и Питър Хауел.

— МИ-6?! Прекрасно. Нашите хора ще получат удар, като разберат.

— Съжалявам — сви рамене Ранди. — Ако не бяха Смит и Хауел, едва ли щях сега да съм тук. Смит успя да научи името на терористичната групировка. Пак той е разговарял с Шамборд и дъщеря му.

— А откъде всъщност се взе този Смит?

— С него работехме навремето по случая с вируса Хадес. Не си ли спомняте?

— Ах, да. Но той не беше ли някакъв военен лекар?

— Такъв е. И освен това се занимава с микробиологични изследвания, участвал е във военни операции и има чин подполковник. Възложили са му да работи върху този случай точно заради специалните му познания.

— И ти вярваш на това?

— По-важното е, че вярвам на Смит. Има ли нещо ново по случая, което би трябвало да знам?