Робърт Лъдлъм - Парижкият вариант

Очакваше да чуе зад гърба си викове и тропот на ботуши, но не чу нищо такова. Очевидно все пак не бяха успели да я забележат и се бяха върнали обратно. Ранди забави крачка, мушна миниавтомата под полата си и успокои задъханото си дишане. Изведнъж… видя пред себе си Абу Ауда — полицаите, които пазеха на ъгъла, го бяха спрели за проверка на документите. Сърцето й отново заби ускорено, но документите на Абу Ауда бяха редовни, при това беше чернокож и проверката мина съвсем рутинно. Абу Ауда си продължи по пътя, а полицаите се извърнаха към нея. Ранди знаеше, че документите й са безупречни и няма да се усъмнят в тях, но проверката би я забавила. Трябваше бързо да измисли нещо, за да не изгуби Абу Ауда, който тъкмо завиваше зад ъгъла. И тя тръгна към полицаите с танцуващата походка на огнена испанка, като потракваше ритмично с токчета.

Сериозните им изражения се промениха и в очите им проблесна интерес. Ранди се усмихна, игриво разлюшка поли и мина покрай полицаите, затаила дъх. Те подсвирнаха одобрително и я изпратиха с широки усмивки, а единият дори се осмели да поиска телефона й. Тя се извърна, смигна му дяволито, издиктува набързо фалшив телефон и отмина, като кършеше изкусително снага.

Полицаите потупаха по рамото колегата си, а Ранди сви зад ъгъла и забърза, като се оглеждаше наляво и надясно и се взираше в сенките. Абу Ауда обаче отново беше потънал вдън земя.

Най-после Ранди се убеди, че терористът й се е изплъзнал, сподави разочарованието си и спря едно такси. Все пак беше успяла да научи нещо — единият от водачите на „Щита с полумесеца“ се наричаше Абу Ауда, беше чернокож, от племето фулани и говореше испански и арабски. Освен това… се подготвяше някакъв голям удар. Нещо предстоеше да се случи скоро, съвсем скоро.

Марти Целербах беше преместен от интензивното отделение в самостоятелна болнична стая, охранявана от легионери. Питър Хауел приближи стола си до леглото на Марти и заговори колкото можеше по-бодро:

— Е, братле, в каква каша си се забъркал пък сега? Да не те остави сам човек… Аз съм Питър. Питър Хауел, който те научи да боравиш с оръжие и на когото трябва да си безкрайно благодарен, въпреки че си готов да го отречеш, знам те аз. Според теб оръжията са глупави, опасни играчки, съвършено ненужни, нали? Е, мисли каквото щеш.

Той се усмихна на спомена. Беше тъмна нощ и двамата с Марти бяха в един от парковете на Ню Йорк, затворени в неговия микробус, обкръжени от наемници. Стъклата на микробуса вече бяха станали на сол от куршумите. Питър хвърли на Марти една пушка. „Налага се, братле. Виждаш, че сме в капан. Трябва да отървем кожите. Само натискаш спусъка и готово. Не е кой знае какво.“

Отвратената физиономия на Марти още беше пред очите му. „Знам, че не е сложно, промърмори приятелят му. Но има неща, които бих предпочел да не ми се налага да използвам.“ Той въздъхна и вдигна пушката неохотно. После натисна спусъка. Ритникът на оръжието беше силен, но Марти се справяше отлично. Разнесе се ожесточена стрелба, захвърчаха листа, запращяха клони, а нападателите преустановиха атаката си, което даде възможност на Питър да се измъкне и да отиде да доведе подкрепление.

Питър не беше агресивен, но смяташе, че в професията му има тръпка и това му харесваше. Обичаше предизвикателството, премерването на силите, усещането, че си устоял на бурята. Марти обаче беше съвсем друг тип човек и наведен над леглото му, той се пошегува:

— Знаех си, че битките ще ти допаднат, братле. Каквото и да разправяш, чувстваше се като риба във вода — то си личеше.

Това твърдение до такава степен противоречеше на истината, че Питър се надяваше приятелят му изведнъж да отвори очи и да го опровергае. Нищо такова обаче не се случи и Питър погледна въпросително доктор Дюбост, който вкарваше данните за състоянието на Марти в компютъра до леглото.

— В момента има известно влошаване на състоянието му — обясни лекарят. — Но това е временно и се държи на факта, че организмът му все още е твърде отпаднал.

— Но ще се оправи напълно, нали?

— Да. С течение на времето. Има всички признаци на подобрение. Мосю, сега ви оставям, за да видя и другите си пациенти, но вие можете да си продължите разговора с доктор Целербах. Вашият… ентусиазъм е заразителен и мисля, че ще му се отрази благотворно.

Питър се намръщи. Не би нарекъл онова, което изпитваше в момента, точно „ентусиазъм“, но какво може да очаква човек от един французин? Той благодари учтиво и се сбогува с лекаря, след което отново насочи цялото си внимание към Марти.