Робърт Лъдлъм - Парижкият вариант

Измъкна миниавтомата си и хукна обратно навътре. Под стълбите имаше някаква врата, която очевидно водеше към мазето. Слава Богу, вратата не беше заключена. Успя да различи стълбите в мрака и се спусна надолу. Притаи се сред паяжините в един ъгъл и се ослуша. Сърцето й още малко и щеше да изскочи. Изведнъж затаи дъх. Вратата на мазето се отвори и отново се затвори. По стълбите затопуркаха крака.

Притиснала гръб до стената, Ранди чакаше. Не виждаше мъжете, но чу гласовете им съвсем близо до нея. Разговаряха на арабски, доста разгорещено, и тя разбра, че не я бяха видели, а също се криеха.

Отвън, на улицата, рязко спря някакъв автомобил. Чу се тропот на ботуши и се разнесоха команди на испански. Ударната група на Гражданската гвардия се беше включила в издирването на терористите.

Единият от тях в този момент протестираше гневно само на няколко крачки разстояние от Ранди:

— С какво право ти, Абу Ауда, ни казваш да умрем за Аллах? Кой си ти? Фулан от пустинята, мелез, който дори не е виждал светите места — Мека и Медина. Може да говориш езика ни, но във вените ти не тече и капка от кръвта на пророците.

Дълбок, твърд като стомана глас прозвуча подигравателно:

— А ти си един страхливец, който не заслужава да носи името Ибрахим. Ако вярваш в Пророка, как може да се боиш от гордата смърт на мъченик?

— Не, черньо. Не се боя от смъртта. Но не смятам, че това е краят. Загубихме днешната битка, но утре нещата може да се обърнат. Ислямът не ни учи да умираме безсмислено.

Намеси се трети глас:

— Говориш също като жена, Ибрахим.

Друг някой каза натъртено:

— Аз подкрепям Ибрахим. Той неведнъж е доказал, че е истински воин, когато ти още си ходел прав под масата. Ние сме бойци, а не фанатици, там е разликата. Каквото и да говорят ходжите и имамите за „свещената война“, не искам да умра, преди да ми е дошло времето. Знам, че ме чакат още битки.

Дълбокият глас попита съвсем тихо:

— Значи искате да се предадете — и ти, и Али, и Ибрахим?

— Така е най-разумно — каза първият глас, този на Ибрахим. — Мосю Мавритания ще намери начин да ни измъкне от там — трябват му хора като нас, истински бойци, за да нанесе удара си.

— Истински бойци, които треперят като жени — отново го жегна другарят му. — Затворят ли ни, не чакай някой да ни освободи — няма за кога. Сами трябва да се спасяваме, Ибрахим. Или да умрем като мъже, в името на Аллах.

Три глухи, последователни изстрела прекъснаха възраженията на тримата, които искаха да се предадат. Ранди напрегнато слушаше и няколкото секунди тишина й се сториха безкрайни.

Най-после мъжът, който единствен беше застанал зад Абу Ауда и бе изразил готовност да умре в името на Аллах, проговори:

— Сега ще убиеш и мен, нали, Абу Ауда? Въпреки че те подкрепих.

— Налага се. Твърде много личи, че си арабин. Освен това не говориш испански. Има си начини и най-коравият да бъде заставен да проговори, а знаеш, че не бива да рискуваме. Ако съм сам, имам по-голям шанс да се измъкна — черен съм и говоря испански.

— Щом такава е волята на Аллах, Абу Ауда… В негово име ще посрещна смъртта.

Последва още един приглушен изстрел. Ранди усети, че я побиват тръпки. Искаше да види лицето на човека, когото бяха нарекли Абу Ауда, фулан, „черньо“ и който убиваше така хладнокръвно, все едно кого — приятел или враг.

Изведнъж чу стъпките му да приближават и затаи дъх. Гърлото й беше пресъхнало.

Беше готова за стрелба, но с огромно облекчение чу да се отваря врата на няколко крачки вдясно от нея. Лунната светлина озари огромната черна фигура на терориста, облечен като най-обикновен испански работник. Той пристъпи навън и издигна лице в благодарствена молитва — отново беше свободен. Странните му, зеленикави като на котка очи проблеснаха за миг, докато затваряше вратата.

Ранди си спомни къде го беше виждала — това беше мъжът с бедуинските дрехи от фермата край Толедо, който ръководеше атаката срещу нея. Вече знаеше името му — Абу Ауда. Не посмя да стреля — беше прекалено рисковано.

Само след миг вратата откъм стълбите се отвори — гвардейците слизаха да претърсят мазето. Ботушите им затрополиха надолу. Ранди си наложи да преброи до десет, въпреки че сърцето й още малко и щеше да изхвръкне, и се измъкна от там, откъдето преди секунди беше излязъл Абу Ауда. Озова се в двора, който водеше към друга улица. От Абу Ауда вече нямаше и следа.

Гвардейците всеки момент щяха да видят вратичката и Ранди хукна към улицата, като проклинаше високите си токчета. Чу проскърцването на вратичката на мазето и затича по-бързо, без дори да се обръща.