Робърт Лъдлъм - Парижкият вариант

— Какво стана, Антонио?

Друг мъж му отвърна, също на испански:

— Не чу ли пукотевицата? Имаше престрелка с терористи… Полицаите са навсякъде.

— След всичко случило се само това ми трябваше!

Прозорецът се затвори и Джон изчака още малко, за да чуе дали мъжът няма да заговори с някого в апартамента. Но не чу нищо освен звука на телевизора.

Джон потропа на вратата и гласът му прозвуча настоятелно:

— Полиция. Отворете!

Отвътре някой тихо изруга и след малко на прага застана едър мъж по халат.

— Бях си у дома цялата вечер и нищо не съм…

Джон опря дулото на револвера в корема на мъжа.

— Съжалявам. Да влезем вътре, моля ви.

Пет минути по-късно, преоблечен в панталони, бяла риза и спортно сако от гардероба на мъжа и наметнал върху всичко широкия домашен халат, Джон завърза испанеца, омота кърпа около устата му и излезе от апартамента. Слезе долу на улицата и се смеси с групичката разтревожени жители на квартала, излезли да видят за какво е цялата суматоха. След малко полицейската кола спря пред сградата и двама офицери изтичаха във входа, а други двама останаха отвън, за да разпитат събралите се хора. Задаваха им по един-два въпроса и ги отпращаха да се разотиват. Стигнаха и до Джон и той им каза, че живее в съседната сграда и че е чул шумотевицата, но никого не е видял. Полицаите му благодариха и го помолиха да се прибере „у дома си“, след което се обърнаха към друг жител на квартала. Джон хвърли поглед през рамо, за да се увери, че вниманието им е ангажирано, и се отдалечи надолу по улицата. Сви зад ъгъла, огледа се и захвърли в сенките халата. Дрехите на испанеца му бяха широки в раменете и в кръста, но това едва ли щеше да се стори подозрително някому.

На станция „Сан Бернардо“ взе метрото за няколко спирки, разтвори забравения на съседната седалка брой на мадридския всекидневник „Ел Паис“ и заби нос в него, като наблюдаваше с периферното си зрение дали случайно си няма „опашка“. След малко се прехвърли на осма линия, за да се придвижи до летище „Барахас“. Преди да влезе в летището, мина покрай един контейнер за боклук и след като се увери, че наоколо няма хора, хвърли вътре револвера си. Видя го да изчезва сред боклуците и за миг изпита съжаление, но не можеше да постъпи другояче. За по-сигурно хвърли отгоре и вестника.

Остана само с дрехите на гърба си, портфейла, паспорта и клетъчния телефон. Купи си билет за следващия полет до Брюксел, след което телефонира на Фред Клайн и помоли на летището в Брюксел да му бъдат изпратени дрехи, униформа и ново оръжие. След като уреди този въпрос, седна в чакалнята и зачете детективски роман, за да убие времето, оставащо до полета.

Междувременно беше нащрек за появата на Ранди или Питър, но от тях нямаше и следа. Десетина минути преди началото на полета на съседната пейка седна висока мюсюлманка, загърната от глава до пети в черни одеяния, както повелява традицията. Само лицето й беше открито, но и то беше целомъдрено сведено.

Джон прелистваше книгата в очакване пътниците от неговия полет да бъдат повикани да заемат местата си в самолета, но изведнъж едва не подскочи. До ушите му беше достигнал онзи едва доловим, протяжен звук, наподобяващ повей на вятър. Някъде навън, на открито, този звук би могъл да бъде съвсем естествен, но тук, в модерната, оборудвана с климатик чакалня на летището, той накара Джон да настръхне. Може би беше прибързал с изхвърлянето на револвера си… Погледна изпод вежди жената на съседната пейка. Доловила интереса му, тя му смигна дяволито и отново сведе глава. На летището цареше оживление и свирукането й бе доловимо само за Джон. Той наостри слух и едва не прихна. Британският химн! Този Питър с неговите шегички…

Но защо се бавеше Ранди? Тя тръгна първа, би трябвало вече да е тук… Всеки момент щяха да ги помолят да заемат местата си на борда на самолета. Стомахът му се свиваше от безпокойство.

След като се раздели с Джон и Питър, Ранди се спусна надолу по стълбите, като спираше от врата на врата. Най-после на първия етаж откри онова, което търсеше — апартамент, от който не долиташе никакъв звук. Отключи с шперца и се вмъкна вътре. В дрешника имаше една от друга по-пищни женски дрехи. Тя си избра дълга пола на танцьорка на фламенко, блуза с дантели и обувки на висок ток. Разпусна русата си коса, завъртя се и потропа с токчета, за да влезе напълно в ролята си. Автоматът висеше отпред на кръста й, скрит от богато надиплената пола.

Време беше да се измъква оттук. Озова се във фоайето на сградата, с мек ориенталски килим и изкуствени палми. Нямаше жива душа и тя си отдъхна малко, но в този момент видя през стъклото на входната врата петима мъже с маскирани лица да тичат насреща й.